Откакто познавам Бранимир Събев немалко пъти съм ставал свидетел как хората около него му пилят на главата кога най-сетне ще напише роман. Слагам и себе си в тези наклондаващи люде. И ето, че по едно време той се надъха и наистина го написа и издаде. Присъствах на премиерата му в клуб „ДаДа“ и този арт бар се пръскаше по шевовете. Бяхме един билюк хора, представянето мина много готино, всичко беше супер.

Не се славя като особено скоростен читател, но напоследък дръпнах малко повечко и реших, че след „Д-р Сън“ на Стивън Кинг някак закономерно ще ми дойде Бранимир Събев, чудно защо ли.

Анотацията на романа малко ме стъписа. Ето я:

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото ѝ е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведени до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.

Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен – толкова силно е чувството за пацифизъм.

Или почти никой.

Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?

Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

Предположих, че за всяка от въпросителните ми ще намеря отговори в книгата. Намерих някои, но не останах удовлетворен от тях, за останалите няма и да намеря вероятно, а и няма смисъл да търся. Но с напредъка на книгата си дадох сметка, че навярно подхождам погрешно. Въпреки че е против разбиранията ми се насилих да игнорирам всички логически несъответствия и пропуски, които ми се набиваха в очите и четенето отново потръгна. Винаги съм твърдял, че харесвам стила на Събев и ако нещо не ме кефи в сюжета, то се компенсира с чудесното описание и динамичност. Така е в тази книга и една немалка част от нея си ме отнесе в историята.

Екшънът е наистина разнообразен и е налице почти през цялото време. Има доста готини идеи и изобретателни хрумвания, а детайлните, но в никакъв случай разточителни описания мигом ме потопяваха в историята – едно от писателските качества на Събев, които винаги са ме впечатлявали. Сегиз-тогиз читателят се запознава с различни интересни спомени от казармата. И мисля, че тук е моментът да спомена за онази част, която най-много ме впечатли в цялата книга. МНОГО ЛЕКИЧЪК СПОЙЛЕР, който няма отношение към сюжета: Когато главният герой Мечката закрива с тялото си тихо ридаещия си приятел, който току-що е бил зарязан от гаджето си, за да не видят останалите сълзите му. Не знам дали този войнишки спомен е по истински случай, но всичко в него е съвършено и се насладих истински на този откъс.

Ще измрънкам за нещо, с което не можах да свикна. Историята се разказва от първо лице – ок. Това, което виждам в главния герой е собствената проекция на автора в него – м-м ок... Но ми идваше съвсем неподходяща употребата на изразни средства като:
„демидж“, „фраг“, „джархед“, „спечен на макс“, „ларж“, „а бирата отвори тарикатската“, „беше баси голямата машина“, „когато ти и авер сексате мадама“, „два бързи страйка“ и т.н. Гъмжи от всякакви такива. Разбрах, че на някои това много им харесва. Разбирам, че подобен начин на описание носи свой специфичен чар, че някак си ни връща във времената, когато сме играли Quake, StarCraft, Counter Strike и когато сме се кефили на филми като Starship Troopers. Разбирам, че след като разказът е от първо лице авторът може да си позволи да вкара по-разчупен език, дори и директни обръщения към читателя (които аз никога не съм приемал, но както и да е) и т.н. Но някак в книгата не ми седеше адекватно. Нямах чувството, че чета роман, а че сме седнали с Бранко в някоя бирария, поръчали сме си бири и мезета и той ми разказва лице в лице някаква история. За петте години откакто го познавам видях толкова много характерни нему думи и изрази в книгата, че наистина имах чувството, че седи до мен, гледа ме насмешливо с бира в ръка и изцепва някакъв лаф, от който ме напушва смях.

Останах с впечатление, че прекалено много се преексплоатирани както мачовщината, така наложените ултра-мега-гига-неолиберални ценности, които доминират в обществото на бранковската 2041-а година. Сякаш този бъдещ сценарий е отражение и е вдъхновен от сегашната ни действителност, в която нечии интереси се опитват да манипулират населението с патриотичната струна на фона на доминиращия неолиберализъм.

Финалът е някак закономерен предвид всичко случило се в книгата.

Държа да отбележа, че впечатлението ми от този роман е такова не защото на всяка цена търся „елитарни“ четива с дълбокомислени изводи, за които може да се напишат три-четири дипломни работи – въобще не става дума за това, а и е пределно ясно, че тази книга не е такава. Аз също съм от поколението на автора и съм фен на всички тези попкултурни явления, които малко или много са формирали интересите ни през годините и чиито препратки масово населяват книгата. За мен логиката и достоверността са на първо място без значение дали става дума за „елитарно“ четиво или остросюжетно такова. И предвид богатия опит на автора – шеста поред книга, участие в множество сборници, публикации къде ли не и над двайсет литературни награди е нормално да имам големи очаквания от творбите му. Може би повредата е в моя телевизор, както се казва „може да не разбирам, но знам какво харесвам“, но аз направих най-доброто, което един приятел може да направи на друг – да бъде честен и откровен с него. Вярвам, че това отношение е много по-стойностно отколкото автоматични 5 звезди в Гудрийдса само защото сме приятели.

За да бъда обективен ще кажа, че книгата е откровена по своему си. За мен тя разкрива различни, все съкровени неща за автора – неговите мечти, спомени, блянове, желания, отношение към реалността, мироглед. Осъзнах, че „Сърца от стомана“ е важна за него и имал нужда да я напише и че това колко аз съм или не съм я харесал няма никакво значение. Тя е точно и тъкмо толкова такава, каквато той е поискал да бъде.

А аз оставам фен на Бранко и докато се запознавам с непрочетените от мен негови книги, които търпеливо отлежават на рафта ще очаквам други нови творби от него. Когато му дойде времето.