Генерал Разколников запали цигара, всмука дълбоко дима и зарея поглед напред. Гледката от 360-градусовата тераса на 360 метра от земята си я биваше. Въпреки мразовитото ранно утро, ситните снежинки, които замъгляваха част от безветрения простор с хаотичния си небрежен танц не скриваха напълно великолепието на столицата. Даже я допълваха. И преди беше идвал тук, и всеки път се дивеше по детски на тази панорама. Но днес не можеше. Като упорит плевел в главата му си проправяха път думите на покойната му баба „Природата си знае“.

Беше си свършил работата. Беше изпълнил дълга си и сега беше дошъл да прегърне и целуне съпругата си Татяна, която работеше тук в телевизионната кула. Не се сещаше за нищо друго по-смислено от това. Допреди малко телефонът му се скъсваше да звъни, докато просто не го изключи. Нямаше смисъл вече.

Винаги е бил верен на ръководството, на президента, на идеята. Бавно и постепенно се беше изкачвал по йерархичната стълбица. Вършеше всичко, което му се наредеше. Много от нещата, които бе правил не беше споделял с никого. Нямаше право. Привикна с този живот и му се отдаде напълно. Надали когато навремето като млад и надъхан ефрейтор от военноморските сили си бе давал сметка, през какви обстоятелства ще го отведе пътят му, на какви неща ще бъде свидетел и в какви ситуации ще стане участник. Но вече нямаше значение, беше изпълнил заповедта.

Внезапен вой на сирени огласи града. Сякаш прегладняла глутница вълци обявяваше намерението си в зимния мраз. Очакваше го. Даже доста по-рано. Ясно чу вълнението на служителите на телевизионната кула дори през затворените прозорци зад него. Крясъци, надвиквания, звук от нещо строшено. Остана с гръб към суматохата и продължи да пуши. Надали някой от тези клетници предполагаше, че преди час именно той натисна онзи червен бутон. Заповедите са си заповеди и не трябва да се подлагат на съмнение, особено когато идват от върховния главнокомандващ. През годините си бе мислел дали някога ще му се наложи да направи това. Надяваше се този ден никога да не дойде, но ето че се случи. Когато бе отворил защитното прозрачно капаче и пръстът му се извиси над спусъка на необратимото, една малка потискана част от него го сграбчи за врата с всички сили. Крещеше в лицето му. Да не се подчини, да се опълчи дори с цената на живота си. Но онази по-голямата, лоялната, всеотдайната, преданата надделя отново. Тази, която продължаваше да вярва в святата идея за правотата на тяхното начинание, на тяхната доктрина. Тази, която по парадоксален начин го крепеше и насочваше в този свят.

Знаеше, че техните ракети са поразили целите си. Идеята бе противникът да не е способен да отвърне обратно на удара. Но ето че ответният удар вече летеше към тях с цялата си неизбежност и чудовищна същност. Разбира се, че за него и жена му имаше място в бункера. След като я целуна страстно както в младите си години ѝ каза къде точно трябва да отиде. Беше свършил и това. Оставаше още една последна задача. Тя също не бе спусната отгоре, идваше от онова малко вътрешно негово аз, което цял живот бе държал в тъмния ъгъл на погребаните си деяния, за които искаше да вярва, че са правилни.

Когато всичко това най-сетне утихне, кога ли тук отново ще растат нормални растения? Небето ще бъде ли така ясно през ранните пролетни дни, за да пропусне слънчевите лъчи да се отразят в заскрежените цветчета на дивата ветреница, която сестра му така обичаше да бере като малка в покрайнините на родното му село? Кога ли тази земя отново ще може да дава плод? Какво по дяволите направиха? Един Господ знае... Природата винаги намира начин, рано или късно, нали бабо?

Опря длани на високия парапет и се набра. Щеше да приключи за секунди. Езикът на гравитацията ще го насочи. Природата си знае.

 

(21.03.2022)

Разказът беше написан специално за събитието на Нова Асоциална Поезия под надслов "Езикът на гравитацията", което се проведе на 26 март 2022 в клуб "Ялта". Видео от четенето може да се види в линка.

Снимка: Twin Peaks

Аудио вариант на разказа може да се чуе тук, прочетен от Юлия Младенова в YouTube канала ѝ "Безкраен свят":