Студентски град, края на 2002 г. Около три през нощта. Действието се развиваше в компютърния клуб на блок 35. Група младежи разцъкваха нощна мрежа.
– Оп! Без да искам! Хе-хе-хе! – разкикоти се Явор и отпи бира. Играеха Counter Strike и Жоро тъкмо бе повален от снайпера му. Играеха в противникови отбори. Жоро не понасяше Явор и поначало не искаше той да присъства на тази нощна мрежа. Всъщност не желаеше да присъства където и да било около него. Не го хареса още от първия път когато съквартирантът му Иво го довлече в общежитието. Ненавиждаше лигавото му и нахакано поведение. Ненавиждаше как се прави на рапър, как пуска някакви тъпи лафове, ненавиждаше тъпата му шапка с козирка. Ненавиждаше мършавото му издължено тяло и мйекащия му сливенски акцент. За него, Явор бе типичното леке, което винаги се стреми да е забавно с плоските си майтапи, които според него бяха върхът на глупостта. Напомпаното самочувствие на този първокурсник го дразнеше отвсякъде. Веднъж в една дискотека Жоро замалко щеше да свали една мацка, когато отнякъде от дансинга се появи противния Явор, гърчейки се като червей, нещо ги заговори и двамата, пусна поредния си тъп майтап и в крайна сметка мацката си тръгна с него. От тогава го намрази истински.
– Опа! Извиня‘ай чи та убих, братлье! Хе-хе-хе! – разхили се отново Явор, когато за пореден път нацели Жоро със снайпера. – Може да е headshot, ама от сърце. Хе-хе-хе!
– Аре да ходим да пафнем! – предложи Иво и всички с готовност станаха и го последваха навън. Жоро ги последва мълчаливо. Когато всички излязоха, Иво извади джойнт, запали го и подаде нататък. Единствено Жоро не пожела да пуши, въпреки настоятелните молби на Иво. Когато го попита дали всичко е наред, Жоро се усмихна насила и каза, че всичко е ток и жица.
– Ми аре да влизаме! – рече Иво, след като всички вече бяха изпушили цигарите, които си бяха запалили след джойнта.
– А‘ши запаля ощи идна и идвам. – каза му Жоро и останалите влязоха в клуба. Навън в прохладната и тиха нощ останаха двамата с Явор.
– Братлье, нали ни съ сърдиш, чи та убивам? Ся ко да напрая кат‘ съм толкуз дубър на кънтъра? Хе-хе!
“Братле“?! Ако имаше нещо друго, което Жоро мразеше повече от лигаво и напомпано самочувствие, това бе неподправено лицемерие, гарнирано с лигаво и напомпано самочувствие плюс доза наглост.
– Всичко е наред. Все пак това е само игра. – отвърна Жоро – „Игра, която ще загубиш!“ добави наум. – Абе, там отсреща в храстите да не би да има някой? Ей, там, до оня строеж… – посочи с ръка той и Явор се взря с размътен поглед напред. През това време Жоро безшумно направи крачка назад и се протегна към тухлата четворка, която понякога подпираше вратата на клуба да стои отворена.
– Братлье, нищо не… – тухлата се стовари в лицето му и Явор падна тежко по гръб. Вдигна ръце към удареното място, когато нов удар го сполетя и главата му се блъсна в бетона на земята. Жоро седна върху него, обкрачвайки го.
– Извинявай… – извика Жоро, замахвайки отново с тухлата и нанесе удар.
– …че…
Последва друг удар.
– …те…
Удар!
– …убих!!!
Вдигна тухлата възможно най-високо над главата си и с все сила я запокити към лицето на Явор. Тухлата се счупи на няколко части сред малко облаче прах. Жоро дишаше тежко и на пресекулки. Взря се в лицето на своя доскорошен дразнител и не намери такова. На негово място имаше безформена кървава пихтия. Сред жалките останки се белееше малко парче кост. Жоро се вгледа за миг в него. Напомни му на резенче скилидка чесън, която току що е пусната в къкрещия доматен сос за спагети. Като малко самотно островче, което изпъкваше насред кървав океан от разруха. Жоро хвана едно заострено парче от тухлата и продължи да удря. Островчето потъна завинаги от торнадото на яростта и бушуващите вълни на обграждащия го червен океан. Чу се пронизителен писък. Жоро се обърна в посоката на този внезапен звук и изпръсканото му с кръв лице срещна това, на изплашена до смърт девойка. Тя изпищя отново. От клуба наизлязоха хора. Чуха се още викове и писъци. Трополяха нозе. Жоро можеше да усети страха на тези хора с всяка клетка на тялото си. По някакъв странен и безумен начин, вибрациите на целия този шум допълваха сетивата му и им придаваше чувство на завършеност. Изправи се на крака. Виковете и писъците се засилиха. Погледът му се премрежваше и колената му омекваха. Около него се бе заформил кръг от млади мъже – потенциални дразнители, крещейки му думи, които вече не чуваше. В този миг силна ръка обгърна врата му изотзад и той падна на колене. Хватката и болката се усилиха и Жоро усети как съзнанието му помръква и светът се скрива от него.
Събуди се в общежитието си. Завъртя глава настрани и се вгледа в плаката на Spens пред себе. Какъв кошмар! Слава на Бога, че това е било сън! Грам не беше религиозен, но слава на Бога. Откъде подсъзнанието му бе втълпило такава идея въобще? Имаше нужда от нещо различно – да направи нещо с живота си. Бе се вкарал в някакъв цикъл и му бе нужна промяна. Стана и се облече. Трябваше да ходи на лекции и да преснима някакви материали за курсова работа. Отвори вратата на общежитието и на прага ѝ стоеше Явор. Жоро замръзна и сърцето му се разтуптя. Обхвана го боязън.
– Братлье, нали ни съ сърдиш, чи та убивам? – попита той и Жоро се вцепени от ужас. „Защо той е тук? Защо?!“. Лицето на Явор се набръчка и кръв се разпиля от разкъсващата му се кожа. Носът хлътна, очите също, кръвта извираше от главата му и за секунди лицето му се превърна в гъста кървава каша. То менеше постоянно формата и променяше релефа си. Насред бушуващия ален океан, се белна нещо дребно, след което се скри. Бурята спря. Раздробени кървави парчета месо и смлени кости се раздвижиха. – Ся ко да напрая кат‘ съм толкуз дубър на кънтъра? – изфъфли съществото и Жоро усети как страхът го смазва като канара. Поиска да се махне от тук, да се свие и да изчезне. Имаше чувството, че ако отново погледне към това нещо, ще умре. Светът около него се завъртя и го изсмука. Сякаш го захвърляше в черна дупка. Съзнанието му се тресеше и тогава стигна края.
Отвори очи и пред него се ширна олющеният таван и старите зелени тръби на парното. Реалността го блъсна като товарен влак. Тежки като гюлета спомени го връхлетяха – арестът, побоят, страхът, съдебното дело, присъдата, ужасът, нервният срив, депресията… и това място.
На двайсет метра от стаята му, по коридора бавно крачеха двама доктори.
– Още веднъж, благодаря Ви, че дойдохте, д-р Станчев! Вече съм съставил диагноза на пациента, но все пак чувствам, че е редно компетентно лице в психологията като Вас, да се изкаже професионално.
– За нищо, д-р Янков! Нали затова сме колеги – да си помагаме доколкото можем. А и имах път насам. – двамата доктори спряха пред врата. – Доколкото успях да прочета в досието, баща му навремето имал подобен изблик в казармата през ’81-ва. Убил ротния си командир. Няколко месеца по-късно се обесил в килията си. По това време пациентът още не е бил роден. Съдбата му отредила да не познава баща си. Та предвид всичко това, съм склонен да вярвам, че генетично винаги е носел тази черта в психологическия си портрет. От колко време казахте, че е в това състояние?
– От почти четири месеца. Дума не е обелил. Разбира какво му се казва. Знам, че е способен да разсъждава. Но не говори въобще. Обикновено денят му минава предимно в сън и взиране в точка в стената. Откакто дойде, досега винаги е бил спокоен и никога не е буйствал. Всъщност се чудех, дали да не му намаля дозата. – Д-р Янков се пресегна към малкото прозорче, което бе на вратата и плъзна безшумно капачето му, разкривайки гледка навътре в стаята.
– Трябва да ми кажете какво му давате, но нека първо да… Я погледнете! Да не би да се опитва да каже нещо? Прави ли това обикновено?
– Не! – отвърна развълнувано Д-р Янков, поглеждайки през прозорчето – За пръв път го виждам така – той отключи вратата и двамата влязоха при Жоро. Бе седнал в леглото си и протягаше ръка напред. Издаваше тихи гърлени звуци. Брадясалото му лице се раздвижи леко и устните му затрепериха. Сълза потече от взиращите се в нищото очи. Гъгнейки, с изстрадано усилие и дрезгав глас, изрече последните думи, които някой някога щеше да чуе от него:
– Извинявай, че те убих!
(15.05.2015 - 23.05.2015)
__________________________________
Написах този разказ по зададената тема на Истории от някога "Убих те без да искам". Четох го наживо в Bar Dak на 8 юни 2015 г.
