От малък Живко си беше играч. Доста преди да научи жаргонното значение на тази дума той вече се държеше като такъв. Молекулите в неговата ДНК се бяха съчетали така, че по естествен начин умееше да отиграва ситуациите в своя полза. И за него това беше напълно нормално.
От ранна възраст играеше по свои правила и влизаше под кожата на мекушавия си баща, само и само, за да избегне заслужените наказания от строгата си майка. Не че винаги му се получаваше, но и доста пъти му се разминаваше. Като проницателна жена тя често му повтаряше да си наляга парцалите и да не се прави на голям тарикат, че ще си намери майстора.
Когато беше на осем го пратиха на село при баба и дядо за през лятото. В края на ваканцията съседката го хвана да се катери на тяхната череша и да си бере в една торбичка. Тъкмо се беше засилила с точилката когато Живко се разкрещя, че малкият му братовчед е ухапан от отровна змия и само сок от пресни череши може да спре отровата да стигне до мозъка. Изненаданата леля Събка изпървом изпръхтя недоверчиво, но Живко не ѝ даде шанс и отново се развика:
– Няма никакво време, лельо Събке! Животът му зависи от този лек – при което доста успешно докара фалшиво хлипане.
Дори успя да търкулне и сълза докато слизаше от дървото.
– Добре, добре, мойто момче – успя да изрече сащисаната жена – обади се после да кажеш...
– Да, добре! – отвърна той миг преди да прескочи ниския дувар и да се скрие от поглед.
На следващия ден леля Събка потърси бабата на Живко да пита какво става с ухапаното от змия момче, а малкият шмекер вече пътуваше към града с родителите си.
В училище не блестеше с особено високи оценки и властната му майка държеше той да е сред първенците. Затова се принуди да завърже добри отношения със зубрачите от класа. С отиграна техника успяваше да преписва на контролните. В по-горните класове му се наложи да стане гадже с едно момиче само, за да може да преписва домашните.
Така по един или друг начин Живко сколаса да завърши гимназия с приличен успех. Разбира се, майка му го натисна да запише висше образование. Работата с ВУЗ-а беше по-сложна. Не разполагаше със средства да си купи кандидатстудентските изпити, а и се ужасяваше от факта, ако родитеите му узнаеха. За учене не можеше да става и дума, затова прибегна до триковете на топ хитреците. Отне му седмици да препише с тънкописец най-съществената част от темите по география на малки листчета, сгънати на „хармоника“. Отделно с пергел издълба всички нужни цифрови данни като квадратни километри, гъстота на населението, проценти за това, проценти за онова върху пластмасовата обвивка на десетина химикала, които щеше да ползва на изпита уж като „резервни“. Трудът му в действителност даде резултат и го приеха във всички университети, в които кандидатства.
Като студент Живко продължи с досегашните тактики, които се наложи да адаптира към по-различните условия. Всъщност той полагаше усилия, но най-вече, за да осъществи целите си, отколкото да учи за изпити и да пише курсови работи. За тази работа имаше различни колежки от потока, които при правилното ухажване можеха да свършат много полезна работа.
По-нататък се хвана на работа като продавач в денонощен магазин и успяваше да задели някакви пари. А когато дойде време за държавния изпит със събраните средства намери начин да си плати под масата. И така Република България се сдоби с поредния висшист завършил специалност „Икономика на търговията“ в УНСС.
Започна да работи като общ работник в отдела за плодове и зеленчуци на голяма верига хранителни магазини. Още през първата седмица се сдуши с други тарикати като него, а на втората вече беше в схемата с доставките. В склада знаеха кои от доставчиците са най-големите балъци и когато пристигаха със стоката склададжиите ги забаламосваха докато други успяваха да измъкнат от камиона някоя друга касетка с грозде, или кашон с банани, или щайга с домати. Беше си кокошкарска работа, но пак бяха на далавера.
Това трая известно време, докато не хванаха един от колегите на Живко, когото уволниха набързо. Месец по-късно въпросният авер му се обади и каза, че в новата фирма където е започнал търсят човек и парите са повече отколкото в склада. Живко не се колеба излишно и при първа възможност си би камшика.
Новата фирма се занимаваше с доставка на офис материали. Колегата на Живко бързо го светна в новата шмекерия. Оказа се, че счетоводителят мразеше собственика до мозъка на костите, тъй като преди години му отмъкнал гаджето. Затова сега даваше мило и драго да му прави сечено. Издаваше фалшиви фактури и водеше тройно счетоводство – едно официално, едно за пред шефа и едно, което отразяваше реалните шашми. С помощта на Живко и колегата прибираха част от стоката, която после продаваха на „Илиянци“ и деляха парите.
Така мина повече от година и никой освен тримата хитреци нямаше идея какво всъщност се случва. Шефът дори им вдигна заплатите, тъй като беше доволен от печалбата на фирмата. Живко си повиши стандарта на живот и можеше да си позволява доста повече неща. Беше щастлив и се чувстваше свободен.
Една вечер се запозна със симпатична девойка в столичен бар. Привличането беше взаимно, едното доведе до другото и съвсем скоро започнаха да излизат. Жени, както се казваше момичето беше възпитано и с чувство за хумор. В нейната компания той се чувстваше значим и по-решителен. Беше му добре и това му харесваше.
Лека-полека връзката им се превърна в нещо по-сериозно и веднъж Жени тържествено му обяви, че е бременна. Живко не знаеше как да реагира. Да, беше изключително радостен, но бебе... Това променяше всичко.
– И знаеш ли какво, мило? – рече превъзбудено тя, докато обгръщаше врата му с ръце – Баща ми каза, че можем да направим сватбата в хотела на един негов приятел, който ще ни направи много добра отстъпка! Не е ли страхотно?!
– Ами-и, да...
– Бракът е много важен за нас и нашето семейство – каза сериозно тя – и аз няма да допусна детето ми да се роди просто ей така. Баща ми също! – натърти тя.
Бащата на Жени беше врял и кипял играч в строителния бизнес и дъщеря му беше наследила всяка една жилка от непреклонния му и деспотичен характер. Живко се убеди в това още през първия месец от бременността ѝ.

~        ~        ~

Той продължаваше да се възползва от всякакви пролуки, дупки, вратички и пропуски на работното място. Попадна в друга, по-голяма фирма и там също намери правилните хора, с които можеше да разгърне потенциала си. Удаваше му се и се развиваше в това поприще. Задобряваше и захитряваше. Беше същински тигър.
Вкъщи беше мухичка. Номерата, с които събираше очите на другите тарикати не минаваха пред жена му. Думата ѝ не подлежеше на каквото и да е обсъждане. Строяваше го само с две думи. Понякога и с поглед.
Пророчески се оказаха думите на майка му.

 

25.05.2020


С този разказ участвах в инициативата "Истории от някога" по зададена тема "Game Over" и го прочетох наживо в клуб Gramophone на 27 май 2020 г. Гласуването на публиката го отреди на второ място.