Венко Станишев бе средностатистически работник в отдел „Производство“ на едно от малкото останали държавни предприятия „Народна торбичка“. Основната дейност на предприятието, разбира се, беше производството на различни видове пликове и торбички за битови нужди. Венко не бе нито от най-работливите, нито от най-мързеливите. Той бе един нормален служител, на пълен работен ден, със средностатистическа средна заплата, полагаща се за позицията му на машинен оператор в подобен род предприятия. Ала както всеки от неговото ниво на йерархия, мечтаеше да бъде шеф. Нещо повече, Венко повече от всичките си колеги, искаше да бъде изпълнителен директор на предприятието. Разбира се, нито изпъкваше с някакви особени качества за такава позиция, нито се стараеше да ги подобри по някакъв начин през последните осем години, в които работеше в „Народна торбичка“. Но амбицията му за ръководна позиция бе по-силна от необходимото за целта усилие да се самоусъвършенства в професионален план. Затова с месеци и години наред, той прекарваше голяма част от времето си на работа, мечтаейки за бленуваното шефско кресло, вяло оперирайки на машината за конфекциониране на полимерни опаковки.

„Ех, ако бях шеф, други щяха да са нещата.“ мислеше си той. „Щях да вдигна заплатите. Да въведа бонусна система за добро изпълнение. Да подобря условията на труд. Да закупя нови и модерни машини, които да заместят тия соц отживелици, с които се налага да работим. Щеше да е по-чисто. Щях да организирам тимбилдинги на персонала. Секретарката Офелия щеше да ми прави кафе, а може би и други работи…“ такива мисли се въртяха в главата на Венко. Когато се случваше традиционно да пали свещ в църква, не толкова, че беше религиозен. Даже хич. След свещичките за живите и умрелите, винаги запалваше и по една, в чието пламъче мислено втъкваше копнежа си един ден да стане шеф. Понякога дори медитираше по въпроса, влагайки целият си стремеж в тази мечта.

И ето, че се случи така, че след последните местни избори, в градската община се настаниха нови общински съветници от управляващата партия. И за вселенски късмет на Венко, един от тях бе негов далечен братовчед. Общинските съветници, разбира се, бързо направиха партийна чистка в цялата местна администрация и всички контролирани от държавата местни структури. Стигна се и до предприятието „Народна торбичка“, чийто досегашен изпълнителен директор Гюро Муфтаджийски бе обвинен в злоупотреба със средства по еврофондове. Дали наистина бе така, не се разбра, но факт бе, че Гюро бе принуден съвсем доброволно и на мига да освободи поста си, защото в противен случай го грозеше разследване от икономическа полиция, както и твърде вероятни прокурорски обвинения. Или поне така шушукаха запознати с клюките работници от предприятието.

В цялата тази схема, Венко съзря шанса на живота си и реши да действа светкавично. Изтегли всичките си заделени пари. Купи 30-годишно отлежало уиски и се свърза с братовчед си. Покани го вкъщи (като преди това бе излъскал до блясък целия апартамент, бе закупил плата с деликатесни мезета и бе облякъл най-хубавите си дрехи) и директно му предложи да направи „това-онова“ в общината, за да го направи изпълнителен директор в „Народна торбичка“. След кратко умуване (което на Венко се стори най-напрегнатия момент в живота му), братовчед му склони да стори това, но поиска двойно по-голяма сума. Разбраха се останалата част от парите да му бъде прехвърлена, след като Венко стане шеф. Така си стиснаха ръцете и изпиха уискито. След това безмерно щастливият Венко отиде до денонощния за още две такива бутилки по заръка на пияния си вече братовчед, който не след дълго захърка блажено на дивана в хола му.

Два дена по-късно, Венко официално встъпи в новата си длъжност на изпълнителен директор на предприятието. Това бе най-хубавият ден от живота му. На първия си работен ден като шеф, отиде пременен с чисто нов костюм и обувки. Беше се зализал с гел и стъпваше бавно и важно. Дори с гърба си усещаше завистливите погледи на бившите си колеги, когато минаваше на обиколка из халетата. Беше му приятно от това. Бивши колеги, защото за него те вече бяха негови служители. Венко бързо свикна с удобствата на новата си позиция. Всичко беше по-хубаво от преди – собствен голям офис, лична секретарка, чувствително по-голяма заплата, служебен автомобил и най-вече власт над хората, работещи в предприятието. След около седмица остана неприятно изненадан като разбра, че досегашната сексапилна секретарка Офелия Газибарова напуска работа по спешност. Клюките в работа говореха, че щяла да работи за Гюро, който ѝ бил предложил работа в конкурентно предприятие в друг град. Венко тъкмо правеше планове да пусне обява за нова секретарка, когато братовчед му се обади и му каза, че му праща негов човек за тази работа. Нямаше как и да си помисли да възрази, при положение, че му бе голям длъжник за всичко това. Новата секретарка се оказа въздебела лелка в предпенсионна възраст, със силно влечение към плетенето и продължителните телефонни разговори. Въпреки разочарованието си, Венко реши да преглътне този факт, тъй като това бе нещо съвсем дребно на фона на радикално рязкото му издигане в йерархията.

Мина близо месец откакто Венко бе начело на хорото и всичко си вървеше горе-долу по старому, когато започнаха проблемите. Доставчикът на суровини за торбичките поиска пари под масата, за „да е сигурно“, че ще получават качествени партиди полиетилен, полипропилен и полимерни гранулати. Венко категорично отказа да се поддаде на подобен натиск. Следващата партида суровини, която получиха бе със значително по-ниско качество, което в последствие доведе до основателни оплаквания от техни редовни клиенти, които твърдяха, че торбичките тип „потник“ и чувалите за отпадъци се късат прекалено лесно. Оказа се, че предишният изпълнителен директор е имал някаква тайна схема с доставчиците, които Венко така и не разбра в какво се изразява. Докато некачествената партида се изразходи, три от постоянните корпоративни клиенти на „Народна торбичка“ прекратиха договорите си с предприятието. Друг проблем се оказа скъпата поддръжка на служебните коли и камиони, които вкараха предприятието в преразход. От неофициална информация, Венко разбра, че предшественикът му е имал врътка с негов човек, държащ автосервиз и нерегламентирано е ползвал услугите му, като е делял с него заделените за целта държавни средства. След време още няколко редовни клиенти се отказаха да купуват продукцията на „Народна торбичка“. От счетоводството заявиха на Венко, че ако продължават да работят с по-малко клиенти и с нараснали разходи за амортизация, ще се наложи или много бързо да привлекат нови клиенти, или да съкратят хора, за да не започнат да работят на загуба. Понеже новият изпълнителен директор нямаше опит с бизнес преговорите, реши да съкрати една част от персонала. Това доведе до масово недоволство на работниците. Не след дълго му съобщиха, че вече не са конкурентноспособни на пазара и конкуренцията на частните производители започва бавно, но сигурно да ги смазва. Поради нарасналите разходи, Венко започна да забавя плащанията за доставките и предприятието натрупа солидни задължения. Венко реши да покрие част от загубите, като забави заплатите на работниците, с идеята, че ще им плати полагащото им се на следващия месец. Естествено това доведе до още по-голямо недоволство от тяхна страна, което в началото се изразяваше в масово скатаване от работа и стигна до малък бунт, след който Венко бе принуден да им плати. След това една част от машинните оператори и мелачи напуснаха без предизвестие, което доведе до значителен спад в продукцията. Главният счетоводител му каза, че работейки по този начин, до броени дни трябва да обявят фалит. Докато Венко отчаяно се чудеше как да оправи нещата, получи обаждане от братовчед си, който си искаше първата вноска от парите, за които се бяха разбрали да му доплати. Гласът му по телефона звучеше раздразнено и си личеше, че братовчедът пие стабилно, докато нареждаше Венко за нещата от живота.

Прекалено много проблеми се струпаха на главата на Венко. Изведнъж осъзна, че по време на почти тримесечния период, откакто бе шеф на предприятието „Народна торбичка“ и през който то бе започнало бавно и сигурно да пропада, така и не бе намерил време да помисли как да осъществи всички красиви планове за него и служителите му, които си представяше докато беше обикновен работник. С мъка на сърцето, Венко взе тежкото решение – плати всички дължими суми на работници, доставчици и на братовчеда, обяви фалит, след което тихомълком напусна града. Премести се да живее в друга част на страната. Нае си квартира и започна да си търси работа. Оказа се, че в този град имаше частна фирма за производство на торбички и пликове. Реши, че опитът му като машинен оператор може да му помогне и кандидатства там. Приеха го на работа и каква бе изненадата на Венко, когато на първия си работен ден видя кой ще е новият му шеф - Гюро Муфтаджийски.

(29.10.2015)

Снимка: YouTube
__________________________________________________
С този разказ участвах в конкурса за кратък хумористичен разказ на тема "Ако бях шеф...", за който разбрах два дена преди крайния срок. Разказът е отличен с публикация в сборник, заедно с още 33 разказа от общо 84 допуснати до участие творби.