Една слънчева неделя на 15 ноември 2020 тръгнах да осъществя една дълго бленувана мечта – да се кача на връх Камен Дел. Това се случи и никога няма да забравя този ден, но също така и поради самонадеяността ми като нищо можеше да си остана в планината. Или по новините щеше да има репортаж за пишман-турист, който бедства във Витоша.

Но всичко по реда си.

От известно време се канех да видя София като на длан и реших, че времето все още е подходящо за планински преход преди да са настанали зимните студове. Разбрах се с двама приятели да ходим заедно, но уви нещо се разболяха завалиите. Това ме садна („са̀двам“ – натъжа̀вам; глагол; стара диалектна форма от западнотракийски произход), но въпреки това реших да тръгна сам no matter what.
Речено-сторено: проучих маршрута, свалих си подходящо приложение, приготвих багажа, заредих телефона и рано-рано сабахлем като един същински Билбо тръгнах на приключение. Градският транспорт услужливо ме стовари в кв. Драгалевци и тръгнах в посока лифта. Оттам хванах пътеката Е4 в посока Бай Кръстьо, която между впрочем е част от международен туристически маршрут от Испания до Кипър.

До Бай Кръстьо си е нормално трамбоване и когато стигнах попаднах на група хора, които отмаряха. Въпреки че знаех в каква посока трябва да тръгна, а именно покрай местност Комините, Орлово гнездо и оттам до вр. Камен Дел, реших все пак да попитам коя пътека води дотам. Когато човекът, който ми обясняваше разбра, че целта ми е Камен Дел възкликна „О-о-о ама въобще не ти трябва да минаваш през Комините – там е ужас. Най-добре тръгни по ей тая пътека.“ и ми посочи една пътека досами баш лифта. Доверих му се и в крайна сметка тръгнах по новия маршрут. За щастие пътят беше доста по-равен и се ходеше лесно. По някое време прекосих Драгалевска река и започнаха прекрасните гледки от морените, които разкриваха голяма част от София.

Продължих през гората

и пътят ме отведе до хижа Кикиш (1411 м).

Оттам продължих и малко си поудължих пътя към върха, минавайки през хижа Камен Дел, но грам не съжалявам.

Открих, че това е едно страхотно място където можеш да си починеш на фона на супер яка гледка към града. Имаше над 50-ина човека. Семейства, деца, кучета, възрастни хора, кебапчета и кюфтета на скара, чорби, бири и чайове – каквото ти душа сака.

Тук молекулите от дима от цър-пър се смесват със слънчевата светлина – божествено!

Починах малко, сверих посоката към върха в приложението и разбрах, че трябва да направя един широк завой като първо мина през хижа Средец.
Ето я хижа Средец (1561 м) – навярно прилична навремето, но сега неугледна и неподдържана.

Продължих към следващата хижа.

Хижа Тинтява (1624 м) – значително пространство около нея беше огряно от слънцето и наоколо имаше няколко ръчно сковани дървени шезлонги, които ме съблазняваха да се опна връз тях и да посъбера малко витамин D.

По-нататък се натъкнах на самоделна аптечка, закована за едно дърво. Реших да оставя нещо, което имах в излишък, колкото и незначително да бе, а именно пакет сухи кърпички.

След известно трамбоване през иглолистна гора най-сетне излязох на открито пространство и връх Камен Дел (1862 м) беше пред мен.

Бях достигнал т.нар. Каменделски превал. Не бързах да се кача и се помотах малко. Правих снимки, пуснах една вода, пих една такава.

И направих последните крачки към върха. Имаше доста хора – някои слизаха, други се качваха. Около пирамидата имаше постоянно стълпотворение – снимки, селфита и т.н. – нещо нормално за хора, които много държат другите да разберат, че са се качили еди-къде си. Тоест такива като мен. Изчаках да поотминат повечето – не бързах и се посветих на снимки.

Тествах и зуум-а на новия телефон.

Хапнах, пийнах. По едно време на съседната скала довтаса една шумна групичка от софийски гъзета, които ме облъчиха с „Бате!“, „Копеле!“, „Сешсе?“ и други високоинтелектуални изрази, характерни за Оксфордския университет, които бяха гарнирани с периодични оригни, цитати от генгста рап парчета и врещящ смях, в който личаха останки от късния пубертет.
Направих още малко снимки

и колкото и да не ми се тръгваше реших, че все пак е време да слизам наобратно.

По едно време си дадох сметка, че може би ще е добре да се поразбързам, преди да се стъмни. О, неразумний Сашко! О, глупава шматка такава! Нима си мислиш, че в средата на ноември когато отдавна сме минали на зимно часово време слънцето благородно ще те остави да се прибереш по светло и в момента, в който си се прибрал услужливо ще залезе?

Хем крачех чевръсто през камъни, листа, лед и борови иглички, хем и се поспирах за някоя снимка тук-таме.

Все още беше светло, но знаех, че няма да е задълго. Крачех с илюзията, че щом се бях качил толкова нависоко значи на връщане няма да ми отнеме чак толкова време. Но с всяка минута мисълта как ще бродя по тъмно се очертаваше все по-реална.

И някак от само себе си уж приемливия сумрак се превърна в негостоприемна тъмнина.

Наложи се да включа фенерчето на телефона. Имах около 16% батерия. И тогава се наложи да прекося една от онези морени. Беше се смрачило доста и ми се стори, че пътеката води надолу. Заслизах по грамадните скални късове, а светлината от фенерчето – колкото и да беше силна – не можеше да се бори с природата.

15%

Стъпвах по големи и малки камъни, някои бяха нестабилни, други мокри и хлъзгави. В едната ръка държах двете щеки, в другата – телефона, с който осветявах около себе си. По едно време изключих фенера само, за да видя колко тъмно е наистина. Меко казано се ужасих когато видях или по-скоро не видях обувките си.

14%

Не можех да виждам и на половин метър пред мен, камо ли да тръгна да търся пътека. Включих отново фенера. Осветяваше максимум на около 3-4 метра пред мен, но крайно недостатъчно, за да търся правилния път, още по-малко ако бях тръгнал в грешна посока както и беше. А беше тъмно като в гъз.

13%

В мозъка ми подло се прокрадваха разни варианти, в които оставам сам в мрака без абсолютно никаква идея накъде да тръгна. Как с последниите остатъци от батерията на телефона звъня на планинска спасителна служба и стараейки се да не звуча паникьосано им обяснявам къде съм. Това поне знаех. Или как ще се смръзна от студ през нощта, или безшумно ще ме връхлетят диви зверове. Така си представях края, който можеше да ме споходи насред хипнотизиращо красивата гледка към мълчаливата и безстрастна София.

И колкото и банално да звучи, насред моя истински уплах, си казах, че трябва да имам малко вяра. И тогава ми хрумна, че все пак притежавам смартфон, който може да направи чудеса дори и за глупавите хора. Въведох дестинация и маршрут до Бай Кръстьо и пламъкът на надеждата лумна когато резултатите се заредиха. Бях се отклонил доста от пътеката. (Следващите две картинки са скрийншотове от карта, които впоследствие направих от вкъщи.)

Малкото правоъгълниче е районът, в който бедствах около 25-30 минути:

А това е увеличено изображение на района, където се бях залутал в тъмнината. Бях отишъл горе-долу където е червената точка.

Заизкачвах се нагоре и трескаво следях екрана на смартфона. Стрелкичката, която обозначаваше локацията ми сякаш не помръдваше. Напрегнах сили и продължих, като внимавах да не стъпя накриво и да се пребия. На няколко пъти губех равновесие и се подлъзвах на мокри камъни. Ожулвах се, ползвах крака и ръце, за да се придвижа няколко метра по-нагоре. Спирах на няколко пъти да си поема дъх и пак продължавах на предела на силите. Не огромно, а не знам какво облекчение изпитах когато видях, че стрелката, която представляваше мен в тази амалгама от светещи пиксели на телефона ми приближава пътеката. Напънах още малко и я достигнах.

И то какво се оказа – трябвало е чисто и просто да вървя напред, вместо да тръгвам надолу.

Останалата част от пътя изминах под емоциите на преживяното и мисълта за евентуалното. През следващите може би двайсетина минути не изключих навигацията, въпреки, че пътеката нямаше отклонения. Така си крачех – с включен фенер от телефона, а погледът ми шареше между това, което се случваше пред краката ми и това, което показваше дисплеят.

Достигнах признак на цивилизация, който се изразяваше в остър завой около служба „Пътно почистване“. До огромен куп с пясък бяха паркирани няколко тежкотоварни машини, а отсреща, осветен от някоко прожектора се мъдреше модерен фургон. Запътих се натам и погледнах през един от прозорците. Вътре се излежаваше чорлав мургавел, който като чу, че почуках и ме видя веднага скокна и ми отвори. Обясних му, че бях замръкнал и че трябва да се обадя на такси. Попитах го как се води това място, за да кажа на диспечерката, но не можа да ми каже завалията. Покани ме вътре, влязох за малко, но беше горещо като в ада и побързах да изляза. Обадих се на такси все пак донякъде с помощта на моя нов приятел обясних къде се намирам и че просто трябва да пратят някой да ме вземе. Докато дойде колата си говорех с пазача на машините – аз отвън, а той през прозореца отвътре. Научих, че е набор 88‘ и го подкачих, че съм му батко, а той като разбра, че съм 82‘ набор твърдеше, че е той е по-голям от мен. Или се правеше, не знам, а и не ме интересува. Имах нялколко останали сандвича, дадох му ги, прие ги с охота, благодари човекът. Започнах да му разказвам за „Фермата на животните“ на Джордж Оруел и като че ли приковах интереса му, но точно преди да стигна до кулминацията и Райчо – както се казва той – се разсея от приближаващото такси и си взехме сбогом.

 

Всичко завърши добре и може би е трябвало да стане точно така, а следващия път като тръгна на планина – задължително с челник, фенерче и реална представа за времето.