"Осмото кралство" - Стефания Митева

„Осмото кралство“ е едно много приятно и нестандартно попълнение в родната ни литература, поради факта, че авторката Стефания Митева е била едва на седем когато е писала тази книжка. Възраст, на която повечето деца се учат да четат, малката Стефи се захваща да измисли и сътвори с голямо желание и удоволствие този приказен свят.

Стефи сякаш прави нас възрастните отново деца и ни пренася в чудноватата реалност на въображението ѝ където се впускаме във вълнуваща мисия, изпълнена с множество приключения, опасности и обрати. Катерим се по дървета, откриваме артефакти, отключваме тайни врати, минаваме през тунели, вмъкваме се в дупки, прекосяваме пропасти, вървейки по въже, сражаваме се с великани и още куп премеждия, за да достигнем до финала, където всичко си идва на мястото.

Чест прави на родителите, не само защото подкрепят желанието на дъщеря си да създаде нещо свое, но и че участват активно в неговото физическо материализиране. А в случая това далеч не е просто някакво съдържание, напечатано върху куп листове. Положени са немалко усилия, като се започне от ангажирането на професионален редактор и коректор, който да изглади текста и същевременно да запази неговата автентична детска очарователност. Привлечени са художници буквално от цял свят – Македония, Австралия, Индия, Украйна, които са се запознали с историята на Стефи и са пресъздали в цветове и форми нейните чудни светове. Прохождането и успешното реализиране в съвременната ни литературна реалност изисква време и постоянство, за да се създадат необходимите връзки и контакти с правилните и полезните хора и дейци, които могат да допринесат по един или друг начин в промотирането и издаването на книгата.

Виж още...

"ЛАМЯ ЕООД Сблъсък" книга трета - Марин Трошанов

Точно както предните две части заключителната книга на приключението „Ламя ЕООД: Освобождение“ понася читателя през поредица от динамични събития, зрелищен екшън и стряскащи ужасии с гарнитура от фентъзи магия и няколко лъжици любов.

Не знам какво ми става, но прочетох книгата за около седмица – аз несериозният читател и отдавам това на сюжета, който бе така интересно построен, начинът на предаване на цялата тази картинка (и в буквален, и в преносен смисъл), както и заради очакването на финала на този толкова успешен роман, пожънал успехи сред малки и големи.

От началото до самия край историята е жива и много описателна. Чете се повече от гладко. Събитията и описанията сякаш могат да се почувстват заради умело вплетените детайли. По едно време се замислих дали пък всичко това не е една идея малко по-детайлно отколкото трябва. Но в крайна сметка какво значи дали „трябва“? На мен ми хареса точно както си е. Предполагам, че текстът би могъл съвсем леко да се „олекоти“, но не се наемам да давам акъл в тази насока. Най-важното за мен е, че думите придават една чудесна завършеност на описанията без да правят самия текст тромав и тежък.

Още от началната глава на книгата историята ни пренася в Бургас през 80-те години на миналия век. Когато прочетох най-първото изречение на съпругата ми („Стиснал вилицата с треперещи пръсти, Валери раздели тулумбичката на две и шурналият сироп образува гъсти локвички по дъното на порцелановата чинийка.“) тя възкликна „Прияде ми се тулумбичка!“. Сама по себе си тази нейна реакция е толкова показателна за силата и въздействието на словото, което Марин несъмнено притежава.

По изкусен начин е обрисуван соцът в Бургас – ненатрапчиво, и едновременно с достатъчно много детайли, които да пренесат читателя по байтошово време – манифестация с портрети на възрожденци и партийни вождове, кабелния завод „Васил Коларов“, партийни книжки, в-к „Работническо дело“, будилник „Слава“ и др. Разбира се, така извадени от контекста тези думи навярно изглеждат странно, но пръснати из текста и споменати като елементи от цялото изложение на сетинга придават точно онази завършност и живост на книгата, за които споменах. А и такива подробности ми правят впечатление.

Някой да не остане с впечатление, че соцът е засегнат силно – напротив, просто историята започва с леко връщане назад във времето, за да се даде отговор защо някои неща се случват по този начин в настоящето. А същинската история е един почти безспирен екшън на схватки, преследвания, бягания, търсения, сблъсъци, падения и възходи, които са прекъсвани за малко, колкото читателят да си поеме дъх, преди да бъде завлечен в ново още по-бясно и опасно премеждие.

Виж още...

"Целунат от Бога" - Явор Цанев

Малко съжалявам, че прочетох тази книга. Сега ми остава по-малко да чета от Явор Цанев. Но пък хубавото е, че той е достатъчно плодовит като писател и редовно ни снабдява с доза хубава проза.

„Целунат от Бога“ е сборник с 22 разказа и една голяма част от тях са отличени творби от различни конкурси, а други съм намирал или съм прочитал в съвместни издания. Това е един своебразен The Best и всеки, който не е чел нещо от Цанев може да се убеди в разноликия му талант именно чрез тази книга. Тук откриваме творби от сборниците с отличени разкази, вдъхновени от Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Х. Ф. Лъвкрафт, поредицата „Мечове“, трите сборника на клуб Lazarus, издание на „Истории от някога“ и др.

Всички истории тук са написани майсторски и ето, няколко думи за тях.

„Квартирата“ – Струва ли ви се някак съмнително ако наемател си избере квартира в блок на първия етаж в квартал с по-висока престъпност? Ами ако махне решетките?

„Целунат от Бога“ – Признавам, че нямах идея каква ли аджеба може да е целувката от Господ и след като прочетох този разказ ще се радвам да не получавам такова внимание.

Виж още...

“Сърца от стомана” - Бранимир Събев

Откакто познавам Бранимир Събев немалко пъти съм ставал свидетел как хората около него му пилят на главата кога най-сетне ще напише роман. Слагам и себе си в тези наклондаващи люде. И ето, че по едно време той се надъха и наистина го написа и издаде. Присъствах на премиерата му в клуб „ДаДа“ и този арт бар се пръскаше по шевовете. Бяхме един билюк хора, представянето мина много готино, всичко беше супер.

Не се славя като особено скоростен читател, но напоследък дръпнах малко повечко и реших, че след „Д-р Сън“ на Стивън Кинг някак закономерно ще ми дойде Бранимир Събев, чудно защо ли.

Анотацията на романа малко ме стъписа. Ето я:

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото ѝ е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведени до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.

Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен – толкова силно е чувството за пацифизъм.

Или почти никой.

Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?

Виж още...

"Клиника в средата на нощта" / "Проклятието на Белиал" - Димитър Цолов

Какво се получава когато практикуващ лекар и фронтмен на трапезен пънк северозападна банда реши да напише фентъзи роман? Получава се „Клиника в средата на нощта“ – първата книга от култовата поредица „Колекция Дракус“ на изд. „Гаяна“, съставена само и единствено от български автори.

От доста време бях хвърлил око на „Клиниката“ и ето, че нейният ред дойде. Та за какво иде реч:

Под маската на привидно благополучие на обществото-консуматор, във всяко кътче на Многополисната Общност процъфтява страховита престъпност.Големи бандитски организации, всевъзможни по-малки фракции на върколаци, вампири и хора, които по нищо не се различават от диви зверове, постоянно враждуват за преразпределение на територии на пазара за плът, кръв, наркотици, оръжие и всяко безумие, което може да се превърне в пари… Доктор Арчибалд Кимерия започва поредното си напрегнато нощно дежурство в Клиниката за митологични създания на Полис Кръстовище, без да знае, че ще се задействат събития и причинно-следствени връзки, които ще извадят наяве кървави тайни от миналото…

Познавам стила на Цолов от предишни негови творби, които съм чел – разкази в различни сборници и периодични издания и мога смело да заявя, че се превърна в един от любимите ми родни автори. Едно от нещата, което ме грабнаха в „Клиниката“ е обстановката. Представете си въпросната Многополисна Общност, населена с хора, вампири, върколаци, кукери, нестинари, сатири и прочие сладури, които живеят вкупом, взаимодействат си, колят се, убиват се и т.н. Разкарват се из града с пневмобили и летящи килимчета, а знаете ли кое е оръжието срещу вампир? Игломет – хитроумно устройство, което изстрелва есенция от чесън и директно играе хард на нервната система на кръвопиеца.

Кефи ме как Цолов е измислил свои собствени творения и хрумки в романа си, описвайки наглед банални същества като вампирите да речем. Например как те се хранят и си набавят кръв, как се размножават, какви са по природа и защо съществува общност на псевдовампирите. Ами тази на кукерите? Представете си тяхната общност – яки и обиграни мъжаги, които ходят с елеци и звънчета (броят на звънчетата показва колко хора са убили, мдаа), понякога и с маски, въоръжени до зъби, ядат, пият и поркат като за световно и имат своя вътрешно-кукерска философия за нещата от живота. И мога да спомена още куп подробности, които написани от ръката на доктор изглеждат плашещо реални.

Виж още...