Карантинен бихевиоризъм

В началото се зарадва на карантината. Не му пукаше особено за ограниченията, които наложиха, тъй като и без това не излизаше кой знае колко често. Приветства новите обстоятелства и в извънредните мерки, наложени поради разпространението на корона вирус COVID-190 видя чудесна възможност да си почине от хората за известен период. Да презареди един вид и да използва времето да свърши нещо полезно за себе си.
Напоследък доста се дразнеше на някои индивиди от работата. Например на оня рус хипар на бюрото отдясно, който нон-стоп слушаше някаква изтрещяла музика на огромните си тъпи слушалки му идеше да му ги навре отзад. Всеки ден наглото копеленце си пускаше някакви невъобразими какофонии от онова модерното техно и от тумбестите полусфери за двеста лева, в които беше напъхал ушите си се чуваха безспирни звуци от ада, примесени с вибрации от баса. Направо го побъркваше.
А онзи льольо отляво постоянно си пукаше пръстите. Тоя всеки път старателно и методично изпълняваше процеса по един и същ начин. Започваше ги един по един като ги извиваше на всички страни, после обработваше палците по два начина и за финал сплиташе пръсти с дланите навън и ги изпукваше всичките наведнъж. Това упражнение продължаваше около минута и се повтаряше на всеки 30-40 минути. Влудяваше го.
А онази червенокоса пача от счетоводството просто му лазеше по нервичките с малоумния си смях. Терасата, на която колегите излизаха да пушат се намираше два етажа точно под неговия прозорец. Тая все бъбреше и то така възбудено сякаш е нещо наистина значимо, а всъщност плямпаше само разни глупости от ежедневието си, които вълнуваха само нея. Постоянно беше с други колежки, които ѝ пригласяха като мисирки. Когато разказваха някаква смешка тая прихваше пискливо и всеки път, абсолютно всеки шибан път завършваше смеха си с едно протяжно „Йууу!“
„Ха-ха-ха! Йууу!“
„Ха-ха-ха-ха-ха! Йууу!“
Просто го изкарваше извън кожата.

Виж още...

Поканата

Когато отвори и прочете следния имейл се ентусиазира и изпита странно вълнение в същото време.

Уважаеми г-н Лостич,

Каним Ви най-официално на петия рожден ден на „Измежду кориците“ като наш почетен гост. За нас ще е чест да прочетете Вашa творбa и с радост бихме я обсъдили с нашите съмишленици. Подготвили сме и празничен банкет с изискани блюда и отбрани напитки. Мястото е Клуб „Репортер“, датата е 10 януари, 2020 г. от 19:00 часа.

Моля, потвърдете Вашето присъствие.

Искрено Ваш,
Слав Георгиус

Ксандър Лостич засия. Прочете имейла още два пъти, за да се увери, че е истина, след което набързо натрака учтив отговор, който гласеше, че с радост ще присъства на това празнично събитие и че за него ще е привилегия и бла-бла други такива глупости.
В действителност той искрено се радваше на тази покана. Почувства се все още донякъде ценèн в литературните среди и че може би хората продължават да гледат на него като перспективен автор на фантастика и ужаси. Или поне така си мислеше. В последните няколко години той бе участвал в различни сборници и антологии, имаше публикации в някои списания и вестници, дори бе отличен с няколко награди. Е, не бяха първи места, но тези признания му донесоха краткотрайна и строго ограничена в писателските среди известност и стабилно допринесоха за подплътяване на егото му, което той всячески прикриваше. Когато ходеше по различни литературни събития и премиери усилено се стараеше да го раздава скромен и за целта се опитваше да е оригинален в шегите си, ала често хумористичните му напъни увисваха безпомощно в пространството като прани гащи и събеседниците му любезно се засмиваха, а вътрешно си вадеха други изводи за този човек.

Виж още...

Вдъхновено от фитнеса

Той влезе гордо в залата и вдиша от сместа от пот, ароматизатор и климатик и след като показа картата “Мултиспорт” на кокетната руса девойчица, намигна закачливо и се отправи към съблекалните.
Там се стараеше да не поглежда към поклащащите се полови членове на батките, които невъзмутимо се разхождаха напред-назад и бъркаха незнайни смеси в шейкърите си. Преоблече се набързо и се огледа в огледалото. Изрязаният потник с надпис “No pain, no gain” малко му висеше, но нищо – таман да има място, за да го изпълни с мускули. A спортните ръкавички му седяха таман. Екстра! Време беше да започва!
Нахлу в залата с арогантна походка и погледът му мигом съзря възможността. Някакъв хилав нещастник правеше серия на лежанката само с лоста. Какъв жалкар… Изчака го да довърши мижавите си повторения и го заговори:
– Мо’е ли да прая с тебе?
Онзи кимна мълчаливо. И по-добре – да не се обажда много-много.

 

 

Виж още...

Гората на плодородието

Държейки се с две ръце за полуизсъхнал клон, младият Наури се пресегна с други две към последния плод, който се полюшваше лежерно на върха на дървото. Протегна се докрай и успя да го докопа. Плодът се откъсна с шумолящ звук, а тежестта на Наури наклони целия ствол, който бавно се устреми надолу, огъвайки се в полудъга. Спря се на неголямо разстояние от земята и момчето пъргаво скочи, като внимателно държеше скъпоценната придобивка. Вече все по-рядко се намираше храна в гората, която беше дом за чудноватите същества, наречени лайси.
Наури прибра плода в малката плетена торба при останалите два и тръгна обратно към селото. С тъга си мислеше за времето когато гората даваше по-богата реколта. Проправяше си път измежду черни и нащърбени дървета, от чиито разлюспени стволове се раклоняваха множество клони. Те се преплитаха с тези от съседните дървета и образуваха гъста плетеница, която се губеше нейде високо нагоре. Понякога цялата тази гора се размърдваше и растителността ѝ се смесваше по друг начин, но почти винаги оставаше все така буйна и наситена. Когато пък природата я дареше с дъжд, дървета, клони и храсталаци се слепваха по странен начин, но скоро след това бързо изсъхваха и придобиваха стария си вид – пренаредени, но все така сгъстени.
Наури стигна пределите на селото, в което вече наброяваха едва двайсетина лайси. Видя дядо си, който се бе облегнал на основата на едно криво и разклонено дърво, кротко пушеше лула и току изпускаше димни кръгчета. Той бе най-старият жител на селото. Наури развълнувано се завтече към него.
– Дядо, дядо! Днес намерих цели три плода!
– О, Наури – посрещна го той и се закашля – цели три викаш? А помня като бях на твоите години сме събирали по триста.
Наури видимо посърна.
– Това значи ли, че всички ще умрем?

Виж още...

Междугалактическо риалити

– Братле, още не мога да повярвам, че го открихме! – не спираше да се радва Роско.
– Леко бе, Роско! Стига си ме прегръщал! – изръмжа брат му Франко, който се бе съсредоточил в управлението на прехващателния лъч. На стотина метра под техния кораб, сред космическото безбрежие, бавно и сигурно се приближаваше малък олющен звездолет. – Отворѝ люка! – нареди той.
Все така ентусиазиран, Роско изпълни заповедта, като продължаваше да дърдори развълнувано.
– Представяш ли си всички тези легенди за изгубения звездолет да са истина? Цял гунгански звездолет пълен със запаси от платина от най-високо качество! Майко мила! Та това е цяло състояние! Ще можем да си позволим всеки ден да сме с проститука от Аурория… и така до края на живота ни. Ама такъв късмет извадихме, че онзи пиян кендорианец на Нептун ни даде координатите на звездолета. Бил прекалено стар за тия работи. Ха! На негово място…
Корабът им се разтресе леко – знак, че прехванатия звездолет вече е изцяло тяхно притежание.
– Така! – рече властно Франко. – Затварям люка. Да слагаме скафандрите. Вземи си бластера за всеки случай и да видим какво ни носи тая раздрънкана барака.

• • •

В същото време, на няколко милиона светлинни години от тях, на планетата Лендария, милиарди лендарианци се бяха вторачили в триизмерните си телевизори.
– Добър вечер, уважаеми зрители! Вие сте с най-якото риалити шоу в галактиката – „Изгубеният звездолет“ – тържествено обяви една от двете продълговати лилави глави на водещия – Аз съм Рой Уау!
– А аз съм Ной Уау! – енергично се включи другата глава и продължи – Само след броени минути всички ще станем свидетели на епична кулминация в историята на лендарианската телевизия – дългоочакваният финал на нашето риалити.

Виж още...