Изповедта на един трол

Аз съм трол. Не, не от ония от „Властелинът на пръстените“, а от тия дето дращят злословия в интернет. Даже съм нещо повече – аз съм мастър трол. Менажирам две дузини тролове. Координирам къде, кога и по колко често да сипят огън и жупел в социални мрежи, сайтове, форуми и чатове. Може да се каже, че съм нещо като трол тийм лийдър. И честно казано станах доста добър с времето. И знаете ли, хич не ми дреме.

Защо го правя ли? А вие защо ходите на работа? За удоволствие ли? Добре знаете какво движи света. Да, точно така. А аз съм изцяло във водовъртежа на моята работа. Сърфирам с лекота между пламенните ви изявления. Заобикалям ловко възмущенията ви от бездействията на институциите. Прескачам с подигравка праведния ви и безсилен гняв към политиците. Имам цял пълнител с опорни точки, който ще изпразня върху всичките ви жалки аргументи. Разполагам и с гранати с омраза, клевети и сквернодумство. И когато се зачудите как точно да реагирате на всичко това, ще ви пусна отровен газ с пълна палитра от психологически трикове.

Има още...

Аз съм този!

Здравей! Срещаме се отново. Нощта е още в зенита на своята младост и ти добре знаеш колко непредвидима може да се окаже тя. Точно като мен и теб. А кой съм аз? Аз съм този, нали се сещаш? Познаваме се твърде добре, за да отричаш нашите съвместни среднощни приключения. Но дори и да го направиш добре знаеш, че лъжеш само себе си. А и няма смисъл. Все едно орелът да отрече, че има криле или костенурката – коруба.

Аз съм този, който те бута отвъд ръба на твоите архаични задръжки, за да вкусиш от истинската свобода.

Аз съм този, който ще ти подскаже, че можеш да се забавляваш много по-пълноценно, ако си поръчаш трета водка. И гледай да е голяма.
Аз ще те подтикна да заговориш ето онази недостъпна мацка на съседната маса и ще сложа всички онези думи в устата ти, които нямаш смелостта да изречеш и ако пък наистина си повярваш може още същата вечер да ти пусне.
Аз съм този, който те кара да живееш за момента, да играеш смело и да дадеш шанс на онзи леко неуверен младеж, който пристъпва към теб със зле прикрито вълнение. А ако ти харесва, ще ти прошепна, че е чудесна идея след това да те изпрати до вас, да го поканиш да пиете мурсалски чай и да се шибате като животни.

Има още...

Захапѝ живота!

Дробовете го изгаряха отвътре като тлеещи въглени, не дишаше, а хриптеше на пресекулки, но продължаваше да си проправя път през иглолистната гора с кански усилия на волята. Светлината на фенера му трескаво шареше по грапавите стволове и нападалия сняг в търсене на най-прекия път. Тичаше постоянно и от време на време спираше да си поеме дъх доколкото може и отново се втурваше, затъвайки в преспите под мълчаливия поглед на млечнобелия лунен отрязък над него.
Периодично поглеждаше към закрепения GPS на китката му. Оставаха около две мили до целта. Спря за миг, отпи от ледената вода в манерката и погълна последния от онези енергийни гелове, които ултрамаратонците взимат когато тичат на дълги разстояния, вдъхна от мразовития канадски въздух и продължи.
След около половин час фенерът му освети нещо, което го накара да спре. Подпрян на една ела пъшкаше непознат мъж, който притискаше единия си хълбок. През пръстите на ръкавиците му личаха засъхнали кървави струйки.
– Ей! – изохка той и се закашля – Само ти ли си? Къде е спасителният екип?
– Няма екип. Близо ли е самолетът? Напълно разбит ли е?
– Какво? Как така са пратили само теб?

Има още...

Природата си знае

Генерал Разколников запали цигара, всмука дълбоко дима и зарея поглед напред. Гледката от 360-градусовата тераса на 360 метра от земята си я биваше. Въпреки мразовитото ранно утро, ситните снежинки, които замъгляваха част от безветрения простор с хаотичния си небрежен танц не скриваха напълно великолепието на столицата. Даже я допълваха. И преди беше идвал тук, и всеки път се дивеше по детски на тази панорама. Но днес не можеше. Като упорит плевел в главата му си проправяха път думите на покойната му баба „Природата си знае“.

Беше си свършил работата. Беше изпълнил дълга си и сега беше дошъл да прегърне и целуне съпругата си Татяна, която работеше тук в телевизионната кула. Не се сещаше за нищо друго по-смислено от това. Допреди малко телефонът му се скъсваше да звъни, докато просто не го изключи. Нямаше смисъл вече.

Винаги е бил верен на ръководството, на президента, на идеята. Бавно и постепенно се беше изкачвал по йерархичната стълбица. Вършеше всичко, което му се наредеше. Много от нещата, които бе правил не беше споделял с никого. Нямаше право. Привикна с този живот и му се отдаде напълно. Надали когато навремето като млад и надъхан ефрейтор от военноморските сили си бе давал сметка, през какви обстоятелства ще го отведе пътят му, на какви неща ще бъде свидетел и в какви ситуации ще стане участник. Но вече нямаше значение, беше изпълнил заповедта.

Има още...

Защо се върна?

В този ранен юнски следобед столичният парк „Света Троица“ кипеше от живот, детска глъчка, смях и родителски подвиквания. Дечурлигата тичаха по алеите, профучаваха с велосипеди, тротинетки и скейтбордове под приятно напичащото слънце. Разнасяше се аромат на пуканки, чуваше се пукот на „гърмящи пръчици“, велосипедни гуми се триеха в асфалта. Млади татковци бавно шестваха из парка с бебешки колички, разговаряха помежду си и пиеха бира от кенчета. Младежи и девойки пушеха цигари и се кикотеха за някакви глупости. Беше един от онези доста приятни дни за отмора в парка, когато времето е идеално и всеки намираше свой начин да го прекара възможно най-добре.
Недалеч от катерушките, с плаваща походка, се зададе Жената с кафето. Беше около шейсетте, със среден ръст, леко изгърбена и се придвижваше с предпазливи отмерени крачки. Ходеше внимателно и леко вдървено сякаш да не стъпи накриво и да падне върху асфалтовата алея. В едната си ръка държеше пластмасова чашка с кафе. Именно това беше заслужило неофициалното ѝ прозвище от редовните посетители в парка, които я виждаха почти всеки ден. Тя седна бавно на една свободна пейка, а кокалестите ѝ рамене издуха избелялото шушлеково яке – някога ярко лилаво, а сега бледо и безлично като целия ѝ външен вид.
Носеше протрити в колената кафяви панталони и сиви дамски обувки, претърпели няколко поправки при обущар. Сред цялата неугледност в облеклото се открояваше тънко златно синджирче, което като малко змийче следваше неравностите по крехката шия и потръпваше леко, когато сухожилията по нея изпъкваха. На него висеше дребно златно кръстче, което през четири-пет минути хващаше с тънките си пръсти, погалваше го с върха на показалеца и апатично отпускаше ръка в скута си. Правилните черти и леките скули, които оформяха лицето ѝ загатваха за някогашна красота на младини. Останалото от нея сега беше погребано под неумолимо врязалите се бръчки, тъмните кръгове около очите и нездравия цвят на кожата. Погребана изглеждаше и надеждата в тъжните ѝ бледозелени очи, запазили частица живец, които надничаха напрегнато през свободно спускащите се сиви кичури коса.
Отпи малка глътка от кафето и се облегна вяло на пейката.
– Защо се върна? – промълви тя.

Има още...