Захапѝ живота!

Дробовете го изгаряха отвътре като тлеещи въглени, не дишаше, а хриптеше на пресекулки, но продължаваше да си проправя път през иглолистната гора с кански усилия на волята. Светлината на фенера му трескаво шареше по грапавите стволове и нападалия сняг в търсене на най-прекия път. Тичаше постоянно и от време на време спираше да си поеме дъх доколкото може и отново се втурваше, затъвайки в преспите под мълчаливия поглед на млечнобелия лунен отрязък над него.
Периодично поглеждаше към закрепения GPS на китката му. Оставаха около две мили до целта. Спря за миг, отпи от ледената вода в манерката и погълна последния от онези енергийни гелове, които ултрамаратонците взимат когато тичат на дълги разстояния, вдъхна от мразовития канадски въздух и продължи.
След около половин час фенерът му освети нещо, което го накара да спре. Подпрян на една ела пъшкаше непознат мъж, който притискаше единия си хълбок. През пръстите на ръкавиците му личаха засъхнали кървави струйки.
– Ей! – изохка той и се закашля – Само ти ли си? Къде е спасителният екип?
– Няма екип. Близо ли е самолетът? Напълно разбит ли е?
– Какво? Как така са пратили само теб?

Има още...

Природата си знае

Генерал Разколников запали цигара, всмука дълбоко дима и зарея поглед напред. Гледката от 360-градусовата тераса на 360 метра от земята си я биваше. Въпреки мразовитото ранно утро, ситните снежинки, които замъгляваха част от безветрения простор с хаотичния си небрежен танц не скриваха напълно великолепието на столицата. Даже я допълваха. И преди беше идвал тук, и всеки път се дивеше по детски на тази панорама. Но днес не можеше. Като упорит плевел в главата му си проправяха път думите на покойната му баба „Природата си знае“.

Беше си свършил работата. Беше изпълнил дълга си и сега беше дошъл да прегърне и целуне съпругата си Татяна, която работеше тук в телевизионната кула. Не се сещаше за нищо друго по-смислено от това. Допреди малко телефонът му се скъсваше да звъни, докато просто не го изключи. Нямаше смисъл вече.

Винаги е бил верен на ръководството, на президента, на идеята. Бавно и постепенно се беше изкачвал по йерархичната стълбица. Вършеше всичко, което му се наредеше. Много от нещата, които бе правил не беше споделял с никого. Нямаше право. Привикна с този живот и му се отдаде напълно. Надали когато навремето като млад и надъхан ефрейтор от военноморските сили си бе давал сметка, през какви обстоятелства ще го отведе пътят му, на какви неща ще бъде свидетел и в какви ситуации ще стане участник. Но вече нямаше значение, беше изпълнил заповедта.

Има още...

Защо се върна?

В този ранен юнски следобед столичният парк „Света Троица“ кипеше от живот, детска глъчка, смях и родителски подвиквания. Дечурлигата тичаха по алеите, профучаваха с велосипеди, тротинетки и скейтбордове под приятно напичащото слънце. Разнасяше се аромат на пуканки, чуваше се пукот на „гърмящи пръчици“, велосипедни гуми се триеха в асфалта. Млади татковци бавно шестваха из парка с бебешки колички, разговаряха помежду си и пиеха бира от кенчета. Младежи и девойки пушеха цигари и се кикотеха за някакви глупости. Беше един от онези доста приятни дни за отмора в парка, когато времето е идеално и всеки намираше свой начин да го прекара възможно най-добре.
Недалеч от катерушките, с плаваща походка, се зададе Жената с кафето. Беше около шейсетте, със среден ръст, леко изгърбена и се придвижваше с предпазливи отмерени крачки. Ходеше внимателно и леко вдървено сякаш да не стъпи накриво и да падне върху асфалтовата алея. В едната си ръка държеше пластмасова чашка с кафе. Именно това беше заслужило неофициалното ѝ прозвище от редовните посетители в парка, които я виждаха почти всеки ден. Тя седна бавно на една свободна пейка, а кокалестите ѝ рамене издуха избелялото шушлеково яке – някога ярко лилаво, а сега бледо и безлично като целия ѝ външен вид.
Носеше протрити в колената кафяви панталони и сиви дамски обувки, претърпели няколко поправки при обущар. Сред цялата неугледност в облеклото се открояваше тънко златно синджирче, което като малко змийче следваше неравностите по крехката шия и потръпваше леко, когато сухожилията по нея изпъкваха. На него висеше дребно златно кръстче, което през четири-пет минути хващаше с тънките си пръсти, погалваше го с върха на показалеца и апатично отпускаше ръка в скута си. Правилните черти и леките скули, които оформяха лицето ѝ загатваха за някогашна красота на младини. Останалото от нея сега беше погребано под неумолимо врязалите се бръчки, тъмните кръгове около очите и нездравия цвят на кожата. Погребана изглеждаше и надеждата в тъжните ѝ бледозелени очи, запазили частица живец, които надничаха напрегнато през свободно спускащите се сиви кичури коса.
Отпи малка глътка от кафето и се облегна вяло на пейката.
– Защо се върна? – промълви тя.

Има още...

Играчът

От малък Живко си беше играч. Доста преди да научи жаргонното значение на тази дума той вече се държеше като такъв. Молекулите в неговата ДНК се бяха съчетали така, че по естествен начин умееше да отиграва ситуациите в своя полза. И за него това беше напълно нормално.
От ранна възраст играеше по свои правила и влизаше под кожата на мекушавия си баща, само и само, за да избегне заслужените наказания от строгата си майка. Не че винаги му се получаваше, но и доста пъти му се разминаваше. Като проницателна жена тя често му повтаряше да си наляга парцалите и да не се прави на голям тарикат, че ще си намери майстора.
Когато беше на осем го пратиха на село при баба и дядо за през лятото. В края на ваканцията съседката го хвана да се катери на тяхната череша и да си бере в една торбичка. Тъкмо се беше засилила с точилката когато Живко се разкрещя, че малкият му братовчед е ухапан от отровна змия и само сок от пресни череши може да спре отровата да стигне до мозъка. Изненаданата леля Събка изпървом изпръхтя недоверчиво, но Живко не ѝ даде шанс и отново се развика:
– Няма никакво време, лельо Събке! Животът му зависи от този лек – при което доста успешно докара фалшиво хлипане.
Дори успя да търкулне и сълза докато слизаше от дървото.
– Добре, добре, мойто момче – успя да изрече сащисаната жена – обади се после да кажеш…
– Да, добре! – отвърна той миг преди да прескочи ниския дувар и да се скрие от поглед.
На следващия ден леля Събка потърси бабата на Живко да пита какво става с ухапаното от змия момче, а малкият шмекер вече пътуваше към града с родителите си.

Има още...

Карантинен бихевиоризъм

В началото се зарадва на карантината. Не му пукаше особено за ограниченията, които наложиха, тъй като и без това не излизаше кой знае колко често. Приветства новите обстоятелства и в извънредните мерки, наложени поради разпространението на корона вирус COVID-190 видя чудесна възможност да си почине от хората за известен период. Да презареди един вид и да използва времето да свърши нещо полезно за себе си.
Напоследък доста се дразнеше на някои индивиди от работата. Например на оня рус хипар на бюрото отдясно, който нон-стоп слушаше някаква изтрещяла музика на огромните си тъпи слушалки му идеше да му ги навре отзад. Всеки ден наглото копеленце си пускаше някакви невъобразими какофонии от онова модерното техно и от тумбестите полусфери за двеста лева, в които беше напъхал ушите си се чуваха безспирни звуци от ада, примесени с вибрации от баса. Направо го побъркваше.
А онзи льольо отляво постоянно си пукаше пръстите. Тоя всеки път старателно и методично изпълняваше процеса по един и същ начин. Започваше ги един по един като ги извиваше на всички страни, после обработваше палците по два начина и за финал сплиташе пръсти с дланите навън и ги изпукваше всичките наведнъж. Това упражнение продължаваше около минута и се повтаряше на всеки 30-40 минути. Влудяваше го.
А онази червенокоса пача от счетоводството просто му лазеше по нервичките с малоумния си смях. Терасата, на която колегите излизаха да пушат се намираше два етажа точно под неговия прозорец. Тая все бъбреше и то така възбудено сякаш е нещо наистина значимо, а всъщност плямпаше само разни глупости от ежедневието си, които вълнуваха само нея. Постоянно беше с други колежки, които ѝ пригласяха като мисирки. Когато разказваха някаква смешка тая прихваше пискливо и всеки път, абсолютно всеки шибан път завършваше смеха си с едно протяжно „Йууу!“
„Ха-ха-ха! Йууу!“
„Ха-ха-ха-ха-ха! Йууу!“
Просто го изкарваше извън кожата.

Има още...