Защо се върна?

В този ранен юнски следобед столичният парк „Света Троица“ кипеше от живот, детска глъчка, смях и родителски подвиквания. Дечурлигата тичаха по алеите, профучаваха с велосипеди, тротинетки и скейтбордове под приятно напичащото слънце. Разнасяше се аромат на пуканки, чуваше се пукот на „гърмящи пръчици“, велосипедни гуми се триеха в асфалта. Млади татковци бавно шестваха из парка с бебешки колички, разговаряха помежду си и пиеха бира от кенчета. Младежи и девойки пушеха цигари и се кикотеха за някакви глупости. Беше един от онези доста приятни дни за отмора в парка, когато времето е идеално и всеки намираше свой начин да го прекара възможно най-добре.
Недалеч от катерушките, с плаваща походка, се зададе Жената с кафето. Беше около шейсетте, със среден ръст, леко изгърбена и се придвижваше с предпазливи отмерени крачки. Ходеше внимателно и леко вдървено сякаш да не стъпи накриво и да падне върху асфалтовата алея. В едната си ръка държеше пластмасова чашка с кафе. Именно това беше заслужило неофициалното ѝ прозвище от редовните посетители в парка, които я виждаха почти всеки ден. Тя седна бавно на една свободна пейка, а кокалестите ѝ рамене издуха избелялото шушлеково яке – някога ярко лилаво, а сега бледо и безлично като целия ѝ външен вид.
Носеше протрити в колената кафяви панталони и сиви дамски обувки, претърпели няколко поправки при обущар. Сред цялата неугледност в облеклото се открояваше тънко златно синджирче, което като малко змийче следваше неравностите по крехката шия и потръпваше леко, когато сухожилията по нея изпъкваха. На него висеше дребно златно кръстче, което през четири-пет минути хващаше с тънките си пръсти, погалваше го с върха на показалеца и апатично отпускаше ръка в скута си. Правилните черти и леките скули, които оформяха лицето ѝ загатваха за някогашна красота на младини. Останалото от нея сега беше погребано под неумолимо врязалите се бръчки, тъмните кръгове около очите и нездравия цвят на кожата. Погребана изглеждаше и надеждата в тъжните ѝ бледозелени очи, запазили частица живец, които надничаха напрегнато през свободно спускащите се сиви кичури коса.
Отпи малка глътка от кафето и се облегна вяло на пейката.
– Защо се върна? – промълви тя.

Има още...

Играчът

От малък Живко си беше играч. Доста преди да научи жаргонното значение на тази дума той вече се държеше като такъв. Молекулите в неговата ДНК се бяха съчетали така, че по естествен начин умееше да отиграва ситуациите в своя полза. И за него това беше напълно нормално.
От ранна възраст играеше по свои правила и влизаше под кожата на мекушавия си баща, само и само, за да избегне заслужените наказания от строгата си майка. Не че винаги му се получаваше, но и доста пъти му се разминаваше. Като проницателна жена тя често му повтаряше да си наляга парцалите и да не се прави на голям тарикат, че ще си намери майстора.
Когато беше на осем го пратиха на село при баба и дядо за през лятото. В края на ваканцията съседката го хвана да се катери на тяхната череша и да си бере в една торбичка. Тъкмо се беше засилила с точилката когато Живко се разкрещя, че малкият му братовчед е ухапан от отровна змия и само сок от пресни череши може да спре отровата да стигне до мозъка. Изненаданата леля Събка изпървом изпръхтя недоверчиво, но Живко не ѝ даде шанс и отново се развика:
– Няма никакво време, лельо Събке! Животът му зависи от този лек – при което доста успешно докара фалшиво хлипане.
Дори успя да търкулне и сълза докато слизаше от дървото.
– Добре, добре, мойто момче – успя да изрече сащисаната жена – обади се после да кажеш…
– Да, добре! – отвърна той миг преди да прескочи ниския дувар и да се скрие от поглед.
На следващия ден леля Събка потърси бабата на Живко да пита какво става с ухапаното от змия момче, а малкият шмекер вече пътуваше към града с родителите си.

Има още...

Карантинен бихевиоризъм

В началото се зарадва на карантината. Не му пукаше особено за ограниченията, които наложиха, тъй като и без това не излизаше кой знае колко често. Приветства новите обстоятелства и в извънредните мерки, наложени поради разпространението на корона вирус COVID-190 видя чудесна възможност да си почине от хората за известен период. Да презареди един вид и да използва времето да свърши нещо полезно за себе си.
Напоследък доста се дразнеше на някои индивиди от работата. Например на оня рус хипар на бюрото отдясно, който нон-стоп слушаше някаква изтрещяла музика на огромните си тъпи слушалки му идеше да му ги навре отзад. Всеки ден наглото копеленце си пускаше някакви невъобразими какофонии от онова модерното техно и от тумбестите полусфери за двеста лева, в които беше напъхал ушите си се чуваха безспирни звуци от ада, примесени с вибрации от баса. Направо го побъркваше.
А онзи льольо отляво постоянно си пукаше пръстите. Тоя всеки път старателно и методично изпълняваше процеса по един и същ начин. Започваше ги един по един като ги извиваше на всички страни, после обработваше палците по два начина и за финал сплиташе пръсти с дланите навън и ги изпукваше всичките наведнъж. Това упражнение продължаваше около минута и се повтаряше на всеки 30-40 минути. Влудяваше го.
А онази червенокоса пача от счетоводството просто му лазеше по нервичките с малоумния си смях. Терасата, на която колегите излизаха да пушат се намираше два етажа точно под неговия прозорец. Тая все бъбреше и то така възбудено сякаш е нещо наистина значимо, а всъщност плямпаше само разни глупости от ежедневието си, които вълнуваха само нея. Постоянно беше с други колежки, които ѝ пригласяха като мисирки. Когато разказваха някаква смешка тая прихваше пискливо и всеки път, абсолютно всеки шибан път завършваше смеха си с едно протяжно „Йууу!“
„Ха-ха-ха! Йууу!“
„Ха-ха-ха-ха-ха! Йууу!“
Просто го изкарваше извън кожата.

Има още...

Поканата

Когато отвори и прочете следния имейл се ентусиазира и изпита странно вълнение в същото време.

Уважаеми г-н Лостич,

Каним Ви най-официално на петия рожден ден на „Измежду кориците“ като наш почетен гост. За нас ще е чест да прочетете Вашa творбa и с радост бихме я обсъдили с нашите съмишленици. Подготвили сме и празничен банкет с изискани блюда и отбрани напитки. Мястото е Клуб „Репортер“, датата е 10 януари, 2020 г. от 19:00 часа.

Моля, потвърдете Вашето присъствие.

Искрено Ваш,
Слав Георгиус

Ксандър Лостич засия. Прочете имейла още два пъти, за да се увери, че е истина, след което набързо натрака учтив отговор, който гласеше, че с радост ще присъства на това празнично събитие и че за него ще е привилегия и бла-бла други такива глупости.
В действителност той искрено се радваше на тази покана. Почувства се все още донякъде ценèн в литературните среди и че може би хората продължават да гледат на него като перспективен автор на фантастика и ужаси. Или поне така си мислеше. В последните няколко години той бе участвал в различни сборници и антологии, имаше публикации в някои списания и вестници, дори бе отличен с няколко награди. Е, не бяха първи места, но тези признания му донесоха краткотрайна и строго ограничена в писателските среди известност и стабилно допринесоха за подплътяване на егото му, което той всячески прикриваше. Когато ходеше по различни литературни събития и премиери усилено се стараеше да го раздава скромен и за целта се опитваше да е оригинален в шегите си, ала често хумористичните му напъни увисваха безпомощно в пространството като прани гащи и събеседниците му любезно се засмиваха, а вътрешно си вадеха други изводи за този човек.

Има още...

Вдъхновено от фитнеса

Той влезе гордо в залата и вдиша от сместа от пот, ароматизатор и климатик и след като показа картата “Мултиспорт” на кокетната руса девойчица, намигна закачливо и се отправи към съблекалните.
Там се стараеше да не поглежда към поклащащите се полови членове на батките, които невъзмутимо се разхождаха напред-назад и бъркаха незнайни смеси в шейкърите си. Преоблече се набързо и се огледа в огледалото. Изрязаният потник с надпис “No pain, no gain” малко му висеше, но нищо – таман да има място, за да го изпълни с мускули. A спортните ръкавички му седяха таман. Екстра! Време беше да започва!
Нахлу в залата с арогантна походка и погледът му мигом съзря възможността. Някакъв хилав нещастник правеше серия на лежанката само с лоста. Какъв жалкар… Изчака го да довърши мижавите си повторения и го заговори:
– Мо’е ли да прая с тебе?
Онзи кимна мълчаливо. И по-добре – да не се обажда много-много.

 

 

Има още...