Винаги ми е било много смешно как хората си представят извънземните. Примерно като зелени човечета с нелепи антени по главата или неописуеми чудовищни същества като от книгите на Лъвкрафт. Истината е, че ние умеем да приемаме всякаква материална форма, която може да живее на съответната планета. Но тъй като бродим из Вселената от милиони ваши години, способни сме да съществуваме и пътуваме в чисто енергийно състояние. Вие го наричате съзнание, но за разлика от нас, при вас то е неотделима част от черепната ви кутия. Ако просъществувате достатъчно дълго, без да се избиете взаимно или без да ви застигне някакъв неизбежен космичен катаклизъм, живот и здраве, след няколко милиона години ще може и вие да джиткате така от галактика до галактика. Представете си, че летите с 200 по магистралата, само че малко по-бързо – със скоростта на светлината. Ето, такова е чувството.

Греба и гмуркам се във океана
от информационна сбирщина и знам
че всичко туй що крещи ми от екрана
са диарии словесни, писани без срам.

Плюя, задавен от неверни факти
и глупости манипулационни
що за простотии, бахти
пръскат изпарения зловонни.

А някои завалийки вярват
и в правотата на написаното се кълнат
и смело убеждават и разказват
а мойте клетки мозъчни кървят.

Аз съм трол. Не, не от ония от „Властелинът на пръстените“, а от тия дето дращят злословия в интернет. Даже съм нещо повече – аз съм мастър трол. Менажирам две дузини тролове. Координирам къде, кога и по колко често да сипят огън и жупел в социални мрежи, сайтове, форуми и чатове. Може да се каже, че съм нещо като трол тийм лийдър. И честно казано станах доста добър с времето. И знаете ли, хич не ми дреме.

Защо го правя ли? А вие защо ходите на работа? За удоволствие ли? Добре знаете какво движи света. Да, точно така. А аз съм изцяло във водовъртежа на моята работа. Сърфирам с лекота между пламенните ви изявления. Заобикалям ловко възмущенията ви от бездействията на институциите. Прескачам с подигравка праведния ви и безсилен гняв към политиците. Имам цял пълнител с опорни точки, който ще изпразня върху всичките ви жалки аргументи. Разполагам и с гранати с омраза, клевети и сквернодумство. И когато се зачудите как точно да реагирате на всичко това, ще ви пусна отровен газ с пълна палитра от психологически трикове.

Здравей! Срещаме се отново. Нощта е още в зенита на своята младост и ти добре знаеш колко непредвидима може да се окаже тя. Точно като мен и теб. А кой съм аз? Аз съм този, нали се сещаш? Познаваме се твърде добре, за да отричаш нашите съвместни среднощни приключения. Но дори и да го направиш добре знаеш, че лъжеш само себе си. А и няма смисъл. Все едно орелът да отрече, че има криле или костенурката – коруба.

Аз съм този, който те бута отвъд ръба на твоите архаични задръжки, за да вкусиш от истинската свобода.

Аз съм този, който ще ти подскаже, че можеш да се забавляваш много по-пълноценно, ако си поръчаш трета водка. И гледай да е голяма.
Аз ще те подтикна да заговориш ето онази недостъпна мацка на съседната маса и ще сложа всички онези думи в устата ти, които нямаш смелостта да изречеш и ако пък наистина си повярваш може още същата вечер да ти пусне.
Аз съм този, който те кара да живееш за момента, да играеш смело и да дадеш шанс на онзи леко неуверен младеж, който пристъпва към теб със зле прикрито вълнение. А ако ти харесва, ще ти прошепна, че е чудесна идея след това да те изпрати до вас, да го поканиш да пиете мурсалски чай и да се шибате като животни.

Дробовете го изгаряха отвътре като тлеещи въглени, не дишаше, а хриптеше на пресекулки, но продължаваше да си проправя път през иглолистната гора с кански усилия на волята. Светлината на фенера му трескаво шареше по грапавите стволове и нападалия сняг в търсене на най-прекия път. Тичаше постоянно и от време на време спираше да си поеме дъх доколкото може и отново се втурваше, затъвайки в преспите под мълчаливия поглед на млечнобелия лунен отрязък над него.
Периодично поглеждаше към закрепения GPS на китката му. Оставаха около две мили до целта. Спря за миг, отпи от ледената вода в манерката и погълна последния от онези енергийни гелове, които ултрамаратонците взимат когато тичат на дълги разстояния, вдъхна от мразовития канадски въздух и продължи.
След около половин час фенерът му освети нещо, което го накара да спре. Подпрян на една ела пъшкаше непознат мъж, който притискаше единия си хълбок. През пръстите на ръкавиците му личаха засъхнали кървави струйки.
– Ей! – изохка той и се закашля – Само ти ли си? Къде е спасителният екип?
– Няма екип. Близо ли е самолетът? Напълно разбит ли е?
– Какво? Как така са пратили само теб?