Захапѝ живота!

Дробовете го изгаряха отвътре като тлеещи въглени, не дишаше, а хриптеше на пресекулки, но продължаваше да си проправя път през иглолистната гора с кански усилия на волята. Светлината на фенера му трескаво шареше по грапавите стволове и нападалия сняг в търсене на най-прекия път. Тичаше постоянно и от време на време спираше да си поеме дъх доколкото може и отново се втурваше, затъвайки в преспите под мълчаливия поглед на млечнобелия лунен отрязък над него.
Периодично поглеждаше към закрепения GPS на китката му. Оставаха около две мили до целта. Спря за миг, отпи от ледената вода в манерката и погълна последния от онези енергийни гелове, които ултрамаратонците взимат когато тичат на дълги разстояния, вдъхна от мразовития канадски въздух и продължи.
След около половин час фенерът му освети нещо, което го накара да спре. Подпрян на една ела пъшкаше непознат мъж, който притискаше единия си хълбок. През пръстите на ръкавиците му личаха засъхнали кървави струйки.
– Ей! – изохка той и се закашля – Само ти ли си? Къде е спасителният екип?
– Няма екип. Близо ли е самолетът? Напълно разбит ли е?
– Какво? Как така са пратили само теб?

Има още...

Природата си знае

Генерал Разколников запали цигара, всмука дълбоко дима и зарея поглед напред. Гледката от 360-градусовата тераса на 360 метра от земята си я биваше. Въпреки мразовитото ранно утро, ситните снежинки, които замъгляваха част от безветрения простор с хаотичния си небрежен танц не скриваха напълно великолепието на столицата. Даже я допълваха. И преди беше идвал тук, и всеки път се дивеше по детски на тази панорама. Но днес не можеше. Като упорит плевел в главата му си проправяха път думите на покойната му баба „Природата си знае“.

Беше си свършил работата. Беше изпълнил дълга си и сега беше дошъл да прегърне и целуне съпругата си Татяна, която работеше тук в телевизионната кула. Не се сещаше за нищо друго по-смислено от това. Допреди малко телефонът му се скъсваше да звъни, докато просто не го изключи. Нямаше смисъл вече.

Винаги е бил верен на ръководството, на президента, на идеята. Бавно и постепенно се беше изкачвал по йерархичната стълбица. Вършеше всичко, което му се наредеше. Много от нещата, които бе правил не беше споделял с никого. Нямаше право. Привикна с този живот и му се отдаде напълно. Надали когато навремето като млад и надъхан ефрейтор от военноморските сили си бе давал сметка, през какви обстоятелства ще го отведе пътят му, на какви неща ще бъде свидетел и в какви ситуации ще стане участник. Но вече нямаше значение, беше изпълнил заповедта.

Има още...

"Езикът на гравитацията" - събитие на Нова Асоциална Поезия

На 26 март 2022 имах удоволствието и честта да съм сред участниците на едно от четенията, организирани от електронно списание Нова Асоциална Поезия под надслов “Езикът на гравитацията”.

Събитието се проведе в Yalta Art Room където прочетох специално написан за случая и вдъхновен от актуалните събития по това време разказ “Природата си знае”.

Има още...