"Играта продължава" в Дарик Радио

На 22 юли 2021 г. бях поканен да представя книгата в културния блок на Дарик Радио. Благодарности на Мариана Корчакова за поканата, а целият звуков може да се чуете тук.

Има още...

Премиера на "Играта продължава"

Премиерата на дебютната ми книга “Играта продължава” се проведе на 17 юни в клуб “Грамофон” в София. Водещ беше Тео Буковски, няколко думи казаха моите издатели от “Библиотека България” Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов, а след това аз и Бранимир Събев прочетохме подбран откъс от титулния разказ. Накрая актьорът от НАТФИЗ Йордан Куманов прочете разказа “ВИП зала за прераждане” като тематичен завършек на събитието.

Благодаря най-сърдечно на всички участници, присъствали и желаещи да присъстват. Получи се в пъти по-страхотно отколкото си го представях.

Тук може да видите някои акценти от премиерата, а всички снимки с високо качество може да се видят тук.

Има още...

Защо се върна?

В този ранен юнски следобед столичният парк „Света Троица“ кипеше от живот, детска глъчка, смях и родителски подвиквания. Дечурлигата тичаха по алеите, профучаваха с велосипеди, тротинетки и скейтбордове под приятно напичащото слънце. Разнасяше се аромат на пуканки, чуваше се пукот на „гърмящи пръчици“, велосипедни гуми се триеха в асфалта. Млади татковци бавно шестваха из парка с бебешки колички, разговаряха помежду си и пиеха бира от кенчета. Младежи и девойки пушеха цигари и се кикотеха за някакви глупости. Беше един от онези доста приятни дни за отмора в парка, когато времето е идеално и всеки намираше свой начин да го прекара възможно най-добре.
Недалеч от катерушките, с плаваща походка, се зададе Жената с кафето. Беше около шейсетте, със среден ръст, леко изгърбена и се придвижваше с предпазливи отмерени крачки. Ходеше внимателно и леко вдървено сякаш да не стъпи накриво и да падне върху асфалтовата алея. В едната си ръка държеше пластмасова чашка с кафе. Именно това беше заслужило неофициалното ѝ прозвище от редовните посетители в парка, които я виждаха почти всеки ден. Тя седна бавно на една свободна пейка, а кокалестите ѝ рамене издуха избелялото шушлеково яке – някога ярко лилаво, а сега бледо и безлично като целия ѝ външен вид.
Носеше протрити в колената кафяви панталони и сиви дамски обувки, претърпели няколко поправки при обущар. Сред цялата неугледност в облеклото се открояваше тънко златно синджирче, което като малко змийче следваше неравностите по крехката шия и потръпваше леко, когато сухожилията по нея изпъкваха. На него висеше дребно златно кръстче, което през четири-пет минути хващаше с тънките си пръсти, погалваше го с върха на показалеца и апатично отпускаше ръка в скута си. Правилните черти и леките скули, които оформяха лицето ѝ загатваха за някогашна красота на младини. Останалото от нея сега беше погребано под неумолимо врязалите се бръчки, тъмните кръгове около очите и нездравия цвят на кожата. Погребана изглеждаше и надеждата в тъжните ѝ бледозелени очи, запазили частица живец, които надничаха напрегнато през свободно спускащите се сиви кичури коса.
Отпи малка глътка от кафето и се облегна вяло на пейката.
– Защо се върна? – промълви тя.

Има още...