В Деня на будителите през 2018 г. във всички големи книжарници в страната на стелажите в раздел „нови книги“ беше поставена една много специална за клуба на авторите на хорър „Lazarus” книга, а именно неговият трети общ сборник с разкази, излязъл под шапката на изд. „Изток-Запад“. Но този път нещо съществено я различаваше от предните две книги. На първо място трябва да се спомене, че тя е най-вече проект на нашия приятел и почетен член на клуба Петър Станимиров, който преди няколко години „изрови от творческия си килер“ няколко фентъзи и хорър илюстрации, рисувани в началото на 90-те години. Оригиналният замисъл навремето е бил по тях да бъдат написани кратки разказчета, издадени в книжка. Доколко това се е получило и реализирало самият Станимиров бе споделил във фейсбук страницата си, но факт е, че е останал неудовлетворен от крайния резултат. После творбите му изпаднали нейде в забвение и трябвало да мине около четвърт век, за да бъдат открити наново. Тогава той пожелал да вдъхне нов живот на тези илюстрации и по този начин те стигнаха до някои от нас.
Спомням си, че през лятото на 2016 г. се връщах със семейството си от Созопол и бяхме спрели на една бензиностанция преди магистралата да заредим, когато видях, че Бранимир Събев ми е писал за идеята на Петър Станимиров, а текстът бе придружен от една много интересна и странна посвоему илюстрация. Била последната – всички останали шест автори в проекта вече имали по една. Разбира се, не се поколебах да приема. И тук идва моментът отново да благодаря на Бранимир за предложението и на Пепи за инициативата – за мен беше истинска привилегия и предизвикателство да напиша разказ по илюстрация (не бях писал разказ по картинка още от първите класове в училище). Също така съм сигурен, че на който и от останалите колеги от клуба да се беше „паднала“ тази илюстрация щеше да се справи страхотно.
Та затова тази книга е толкова различна. Защото е проект на Петър Станимиров и защото разказите са седем и са вдъхновени от неговите илюстрации. И защото ние седмината имахме честта да им дадем нов живот чрез нашите истории.
Няколко думи за разказите:
„Съществото от стената“ на Марин Трошанов
Обикнах стила на този интересен и разнолик автор, който тотално ме грабна с двете части на своята „ЛАМЯ ЕООД“ и тук чудесният му разказ не прави изключение. Доста хора, чели книгата отбелязаха, че се усеща нещо лъвкрафтовско в тази история и аз също смятам така. Дали умишлено или не, не се наемам да дълбая, но начинът на разказване е изцяло авторски без никакви излишни залитания по чуждо творчество. Заглавието говори доста, а в комбинация с илюстрацията можете да си представите за какво става дума. Страхотно описание на случките, а главният герой е по-многопластов от тоалетните хартии, които рекламират по телевизията и по едно време се чудех дали да го съжалявам, да му съчувствам или да го мразя. Единствената малка забележка, която мога да кажа е, че може би очаквах малко повече от края, може би някак си да има малко повече разгърнатост в загатността на тази мистерия със съществото. Но това са кахъри по-бели и от девствен сняг, тъй че всичко е точно.
„Дионисиевият храм“ на Елена Павлова
Едно от „старите кучета“ от клуба (вече не, но това е друга тема) отново показва на читателите как автор, преводач и редактор с над двайсетгодишен стаж с лекота и типичен за него размах може толкова умело да напише разказ с много екшън, вампири, зомбита, мистерии, магии и… още сто пъти по толкова. На вълни. На талази. На корем. Елена ни среща отново с култов свой герой – Дженетика Севън – мацка, която може да убива, възкресява и какво ли не и прави успешен бизнес от всичко това.
„Етюди с кама“ на Димитър Цолов
Тук историята ни се сервира както в джунглите на Камбоджа преди 40 години, така и в пристанищния град Хеми в Стигия 10 000 г.пр.Хр. Тайнствена и полупрозрачна фигура на мъж, с обсипано с белези голо тяло, държащ странна и нащърбена кама и отправил взор към тъмното езеро. Той ту се появява, ту изчезва. Повече няма да преразказвам, за да не разкажа цялата история, която е супер, но щеше да е още по-супер ако беше малко по-обемна.
„Нищо лично“ на Сибин Майналовски
Запознатите с творчеството на Майналовски безпогрешно различават неговия дръзки като параход „Дръзки“ стил в разказите му, също и аз. Изстрадалата от живота и последния си мъж в него Пени попада на Моника – дива купонджийка на макс, чиято максима е „Не оставяй грам трева неизпушена“ и „Гладна лягам, без секс – не“. Двете заживяват заедно, споделяйки алкохол и наркотици „като за малка китайска дивизия“ (да, пак цитирам от разказа), докато не решават да проведат „ритуала на Тесла“, призовавайки свръхестествен гост при себе си. Кое, какво и защо ще разберете от разказа. На мен ми бе толкова интересно да споделя живота с тези две кучки, но някак си краят ми беше прекалено предизвестен. Обяснявам си го, че донякъде е от самата илюстрация, по която е вдъхновен разказът и донякъде от самата авторова муза, имайки предвид предишните творби на Майналовски. Но това са си мои размисли и в крайна сметка това е един чудесен „стивънкинговски“ разказ, ако мога тъй да се изразя.
„Пътят на душата“ на Александър Цонков
Най-якият разказ в целия сборник… шегичка, хе-хе, много смешно. Разбира се, че аз не бих тръгнал да сравнявам и оценявам собствения си разказ, но факт е, че наистина вложих старание и усилие и лично аз си го харесвам много. Малко известен факт е, че оригиналният край на този разказ бе съвсем различен и след като Бранимир Събев го прочете ми заяви, че е много дървен. Тогава не се зарадвах особено, но впоследствие поумувах върху дадените от него съвети и насоки и съумях да измисля и напасна алтернативен край (този, който е в книгата), запазвайки туиста на финала. И в крайна сметка ми хареса още повече. И друг факт, който май не съм споделял въобще е, че много голяма роля за вдъхновението ми да измисля фентъзийния свят в историята има прочитането на един непубликуван разказ „Тиртханкар“ на моя приятел и съклубник Делиян Маринов. Той така ме потопи в атмосферата си, че мигом ми даде куп идеи за моята. Благодаря ти, Дел! В резултат сякаш наистина се получи нещо готино и както много добре го описа Yan от Shadowdance “мрачно фентъзи с ориенталски мотив и неочакван край”.
“Завръщане в Кауен“ на Бранимир Събев
С цялото ми уважение към пишещите ми приятели от клуба, но този разказ най-много ме грабна. На пръв поглед сюжетът не е от най-оригиналните – орди от зомбита се пръкват от тук и там и периодично атакуват жителите на едно градче. Ок, но това, което прави разказът толкова добър е начинът на представяне на историята – тук липсват излишни протяжни описания. Стилът е стегнат, действието е динамично, нещата се случват, няма тън-мън. Друго е, че част от героите са познати на феновете на автора от разкази от други негови книги. И се получава много яко продължаване на предишни истории и случки, разгръщане и обогатяване на образите и разбира се закономерният здрав финал. Изобщо екшънът е гарантиран, а когато авторът е Събев, удоволствието от четенето му – също.
„Сърдити небеса“ на Явор Цанев
Това е разказът дал името на сборника и е плод на въображението на друго от „старите кучета“ в жанра – Явор Цанев (който също вече не е част от клуба). „Вампирски уестърн“ – така най-точно и кратко бе определен на няколко пъти и това описание пасва абсолютно като забит дървен кол в сърцето на немъртвец с удължени зъби. „Светата троица“ е една групичка от трима изпечени в занаята бандюги, които вършеят из Дивия запад, прескачат и танцуват върху закона и живеят живота си така, както им харесва. Но ето, разбира се, попадат на място, където дори богатият им професионален стаж може да не им е от полза защото се сблъскват със съвсем различни противници. То вече е ясно какви, но този разказ определено не е за изпускане.