В главата на Александър Драганов далеч не се въртят мисли само за Формула 1, аутоботи, десептикони и прочие наточени трансформъри, въпреки че по едно време го мислех за такъв. В нея гъмжи също от всевъзможни фентъзийни герои като елфи, вампири, джуджета и всички останали епични твари, за които можете да се сетите. Веднага се усеща, че този свят е много близо до сърцето му, четейки с каква страст и желание е писал страница след страница романа “Сказания за Ледената планина“ и неговото достойно продължение „Черната корона“.

Споменавал съм и преди, че не съм особено сериозен и последователен читател и чак се учудих на себе си колко бързо изгълтах тези 700+ страници на двете книги. Но истината е, че ако едно четиво е достатъчно увлекателно, то времето минава неусетно и точно такова бе изживяването ми с тези два романа, за което благодаря на адаша Драганов за чудесното фентъзи приключение.

„Сказания за Ледената планина“ – сказанията се състоят от две повести и един значително по-обемен текст, като всяка следваща част следва събитията от предходната.

Куестът ми във фентъзи света на Драганов започна с „Елфът от планината“.

Алтиарин е тъмен елф – разбирай яката работа, бате! Той е много неща, но най-вече силен воин, предводител на армии, запознат с тъмни магии и почитател на Странните удоволствия. Историята на този млад за годините си елф – на невръстните 170 г. – ни въвежда в ежедневието му на лорд на Мрака с присъщите за него мрачни занимания и странни удоволствия. Но катарзисът за него пристига, когато любимата му е убита от фанатични последователи на ужасяваща религия. Следват и разни други животопреобръщащи случки, които няма да разказвам – но екшънът е чудесен – и нашият човек се оказва приютен в компанията на еднодневки – разбирай човеци. Прекарвайки известно време с тях той опознава тяхната същност и се заформят разни отношения…. Дотук с калпавия ми преразказ и сега някои впечатления:

Хубаво описан сюжет, разнообразен екшън и богато въображение във всеки аспект на пресъздаването на този свят. На места според мен има прекалено директни заемки от Толкин и Пратчет и въпреки опита да не са съвсем едно към едно си проличават сякаш малко прекалено по-тъй. Но това е бял като девствен сняг кахър защото всяка една страница е дяволски увлекателна.

„Лихваря“

Историята продължава и на сцената се присъединяват нови герои: Римиел – инцидентно превърнал се във вампир след ухапване на случайно преминаващ прилеп (нещо като да те нацвъка птиче, ама не баш) и попаднал в лапите на зъл лихвар, който винаги получава дължимото заедно с лихвата. Въпросният Лихвар е доста неприятно същество, устояло ударите на времето и гибелта на собствения си народ, което дава наклон на развитието на събитията с тъмните си сили. Част, от които са псионични умения – модерно определение, което ми се стори подбрано не на място в такъв фентъзиен свят, изпълнен с епични подвизи. И нещо друго. На немалко места в диалозите Лихваря измърква репликите си – т.е. да се разбира, че този безподобен урод изпитва някакво извратено удоволствие от скверните си дела. Това ок, но когато видях, че по едно време тоя мърка на всяка втора-трета реплика се зачудих дали не получава оргазъм от само себе си или пък е бил котка в предишния си живот. Но това са дреболии, разбира се. Историята търпи развитие и става все по-увлекателна и фактът, че за два дена гаврътнах първите две повести говори сам за себе си.

„Водопадът на зората“

И ако на читателите (уоу) лошите в първите две повести са се сторили като адски трудни противници, то тук на сцената се материализират наистина сериозните батковци. Не искам да навлизам в повече подробности, но ще спомена, че сюжетът градира стабилно, личностите на героите се утвърждават все повече, нещата се случват и екшънът е в пъти повече. Винаги съм ценял богатото въображение, което е адекватно изложено в една история и предлага широк асортимент от събития, действия, битки, магии и характери на главни и второстепенни герои.

В продължението на "Сказанията" историята в този свят се разгръща много по-мащабно. Тук, както авторът сам твърди, се появяват някои култови в световната литература същества, като част от злодейското съсловие. Те са деца на големия Х. Ф. Лъвкрафт и признавам, че първоначално бях доста скептичен относно тяхното споменаване в книгата въобще. Въпреки, че появата им в романа е също така и вид почит към гения на бащата на хоръра вярвах, че тяхното включване е неуместно. Но увлекателният стил на Драганов просто пречупи това мое първосигнално недоволство и някак неусетно заживях с представителя на Великата раса Ми-Го, Кхтулу и останалите симпатяги. Дори се възхитих на начина, по който герои на друг автор присъстват и взаимодействат с другите персонажи в историята.

Изключая пролога и епилога и в този роман действието е разделено на три основни части: „Легион“, „Апокалипсис“, „Апотеоз“.

Не искам да навлизам в конкретика за всяка от тях, понеже според мен просто трябва да се прочетат. Историята продължава с нашите стари приятели от предния роман, но един век по-късно. Много неща са се променили и нещо немислимо е на път да промени самото съществуване на света им. Светът на Драганов се разгръща в много по-голям мащаб – географски, исторически, магически.

Абсолютното зло назрява още в първите страници и тръпката от неизбежния сблъсък се усилва със следващите. Тук екшънът и магията са много повече, персонажите също. Интересно е израстването на главните герои. Въобще всичко яко е в повече. Има и нещо, което ме изненада и е доста любопитно откъм изграждането на някои герои, но няма да издавам. Въпреки разни дребни повторения, които правят впечатление сюжетът се движи стабилно, оформяйки една прекрасно разказана история.

Бих споменал и че със задоволство забелязах как на много места авторът по свой си начин имплементира някои елементи от съвременната ни поп-култура, но държа да подчертая – умело вплетени и ненатрапващи. В този ред на мисли много ми допадна как са описани сблъсъците на героите в края на книгата. Не, няма спойлери. Хареса ми как добрите намират своите съответни противници в лошите и битките текат паралелно, което допринася за динамиката в сюжета и усилва ефекта от предстоящата развръзка.

А накрая всъщност… Признавам, че не очаквах такъв край, но ако мога да сглобя с две думи описанието ми за финала на тези два романа то те ще са: героична епичност. Или епична героичност, все тая, но краят ме изкърти просто.

Ще се повторя и потретя, но това са две превъзходни фентъзи книги, за които се гордея, че са писани от роден автор и още повече, че имам честта да е мой приятел.
Поздравления, адаш!

Александър Драганов във фейсбук
Александър Драганов в horror-bg.com