Това е един от ярките спомени, които са останали от баща ми. Много подробности ми се губят, но емоцията от преживяното ще помня винаги. Може би съм бил на четири или пет, което значи, че това се е случило някъде в края на 80-те години.

Не си спомням дали беше пролет, лято или есен, но времето беше слънчево и хубаво. Щяхме да се качваме на Карандила с майка ми и татко ми и много се вълнувах, макар да нямах представа какво да очаквам. За който не знае, Карандила е живописна планинска местност в Сливенска планина – едно от източните разклонения на Стара планина.

Сутринта всички излязохме от вкъщи. Автобус ни отведе до края на града, където бяхме в подножието на синьолилавите скални масиви на планината, обрамчени с хиляди зелени дървета. Вървяхме известно време из вилната зона. Щяхме да се качваме с лифт и родителите ми ентусиазирано ми говореха за това. И аз се радвах, въпреки, че не знаех какво представлява. Но се радвах от предстоящото приключение, което щяхме да преживеем заедно. Криволичещата измежду къщи и дворове пътека ни отведе до асфалтов път. Докато вървяхме, пред нас вече се виждаше част от лифта, който се губеше нейде нагоре из планината. Малки седалки с малки хора се движеха нагоре-надолу по въжената линия. Беше ми безкрайно любопитно да разбера и усетя возенето на лифт. Не след дълго стигнахме станцията, откъдето щяхме да се качим. По стръмния, застлан с каменни плочи път имаше чешма, на която се бяха скупчили хора. Пълнеха шишета с вода, плискаха си лицето, миеха си ръцете. Разбира се и ние се отбихме замалко да отморим от вървенето със свежа планинска водица. След това се качихме на лифтената станция. Взехме билети и се наредихме на опашката, която започваше от стълбите. С всяко приближаване, с всяко изкачено стъпало, докато чакахме, се вълнувах все повече. Най-сетне дойде и нашия ред. Трябваше да действаме бързо, защото когато нашата седалка се завъртеше около голямото въртящо се колело, движещо стоманеното въже на лифта, щеше да се озове точно зад нас и да ни понесе нагоре. Родителите ми заеха места на обозначената жълта линия и се приготвихме. Татко ме пое с големите си ръце и когато седалката се приближи, те седнаха пъргаво. Седалката се залюля за миг – моментът, в който трябваше да се сложат предпазните прегради и плавно се заизкачвахме нагоре.

Носехме се леко нагоре, ритмично раздрусвани единствено, когато преминавахме под колелцата на поддържащите стълбове. Покрай нас се редуваха причудливи скали и дървета. Гледката постоянно се променяше. Беше невероятно преживяване. Татко ми разказваше за планината и го слушах с интерес. Посочи ми кой е връх Кутелка, къде се намира Халката. Освен, че говореше сладкодумно, на тази крехка възраст осъзнавах всъщност колко много неща знае. Как с едно такова присъщо за него спокойствие, винаги можеше да разкаже нещо любопитно за каквото и да било. Поне така го усещах. Всичко това по някакъв начин ме караше да се чувствам сигурен с него.

Лифтът ни отведе до средата на пътя, където имаше обширно и дълбоко дере. На това място, разстоянията между стълбовете от двете страни беше най-голямо. Отдолу се виждаха върховете на дърветата, а между тях криволичеше плитка река. Спомням си как на земята, точно досами нея, беше простряна някаква моряшка фланелка. Белите и сини райета контрастираха на цялата зеленина наоколо. Разбира се, усещах страх от тази голяма височина, но успокоителните думи на майка ми и силният и сигурен хват на баща ми, ми вдъхваха увереност. В едната си ръка здраво стисках количка „Matchbox”, за да не би случайно да падне долу.

Разбира се, пристигнахме благополучно на горната лифтена станция. Оттам, целият Сливен се виждаше като на длан. Разходката започна. За мен всичко беше ново, интересно и вълнуващо. От станцията до шосето, минахме по застлан с каменни плочи път. После навлязохме в гората, откъдето минаваше пътека. Беше нанадолнище и всичко наоколо бе покрито с шума. Дърветата се извисяваха над нас и короните им създаваха затъмнена и уютна атмосфера.

По време на пътя разбрах, че крайната ни цел е фурната. Намираше се точно зад голямото здание на хотел „Карандила“. Към фурната се слизаше по широки стълби, които водеха към обширно пространство с няколко постройки. На дървените пейки около масите, отморяваха и се хранеха хора, също решили да се възползват от хубавото време в планината. Това място е почти задължително за всеки, който за пръв път стъпва на Карандила. В тази фурна и до ден-днешен пекат страхотен хляб и питки със сирене. Абсолютна класика е човек да си вземе поръсена с чубрица топла и ароматна питка със сирене и слънчогледови семки. Това направихме и тогава. Питката имаше божествен вкус, а и се бях уморил от ходенето. След като си починахме, отидохме да видим и язовира, който беше съвсем близо до нас. Оттам натаък спомените ми избледняват. Помня, че се разхождахме още известно време и след това се върнахме по обратния път към лифтената станция. Спускането с лифта беше също така вълнуващо, както и качването. Само, че този път градът се разстилаше пред нас с цялата си красота. Бях много уморен, но безмерно щастлив. Бях едно хлапе с нови спомени и емоции, които щях да помня винаги. Които никога няма да забравя.

По-нататък, се случваше отново да се качваме на Карандила. Вече бях пораснал и ми се полагаше цяла самостоятелна седалка. И винаги исках да пътувам заедно с татко.
– Защо не искаш да пътуваш с мама, а с татко си? – ме питаше насмешливо майка ми, въпреки, че просто ѝ беше любопитно какъв ще бъде отговора.
– Ами… – запънах се аз. – Защото с него ми е интересно.
– А с мен не ти ли е интересно?
– Интересно ми е, но с него повече.
– Защо? Какво ти е толкова интересно? – усмихваше се тя.
– Ами… Той знае много неща и ми разказва. Чете много вестници и затова знае толкова.
Тук майка ми не сдържа смеха си.
– Аз също чета вестници. – рече тя. Хвана ме неподготвен и не знаех какво да отвърна. Но разбира се, тя спря дотук, целуна ме и ме остави да се возя с татко. Тогава не успях да намеря думите, с които да опиша това, което ми даваше той. Но знаех, че тя ме разбира прекрасно. Една вечна връзка между баща и син, споделено време и спомен за цял живот.

Няколко години по-късно, ден преди Бъдни вечер, нелепа катастрофа отне живота на баща ми. Не мисля, че тогава на десетгодишна възраст изцяло осъзнавах значимостта на случилото се. Но колкото повече време минава, толкова повече оценявам незабравимите моменти с него, като този на Карандила.


(08.01.2016 – 10.01.2016)

Снимка: thelifejackets.wordpress.com
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Написах този разказ като част от благотворителния проект за сборник "Детство". Благородна инициатива на Доротея Луканова, която събира детски спомени под формата на разкази, които да бъдат публикувани на хартия. Приходите от продажбите на сборника ще бъдат дарени на отделението по Диабет в Клиниката по ендокринология, диабет и генетични заболявания към Специализирана Болница за Активно лечение по Детски Болести - София. Мисля, че този личен и емоционален спомен би бил подходящ за добрата кауза на такъв сборник. Подарявам го от сърце.