Вратите на кръчма „Мокрия плъх“ се разтвориха с трясък и нахлулата оранжево-розова светлина от залязващите слънца очерта заплашителните фигури на двамина въоръжени мъже. Неколцината посетители, насядали по различните маси в сумрачното помещение се обърнаха към новодошлите. Бързо прецениха, че имат достатъчен мотив да подновят тихо разговорите си поради няколко причини: тежката брадва, надничаща зад масивните рамене на по-едрия от тях; запасаният меч с инкрустиран демон на дръжката му; осеяната с удари и пръски кръв броня; втъканите кинжали в пояса на дръгливия му спътник; стърчащата извита сабя от едната му страна; черната превръзка през едното му око и най-вече безскрупулният поглед на тези три очи, видели и преминали през море от битки, трупове и извадени вътрешности.
Двамата мъже стояха на прага и бавно оглеждаха кръчмата. Не се различаваше особено от стотиците други кръчми на Горещия континент, в които са отмаряли след успешно изпълнени мисии, сражения и други кървави премеждия, чрез които се сдобиваха със злато, плячка и мрачна слава. Дъсчен под с посипани стърготини, дървени маси и скамейки, осветявани от десетина факли и множество свещи пръснати навсякъде. Най-същественият източник на светлина в тази вмирисана на алкохолни пàри и свински пръжки дупка бе висящият на вериги обемист железен полилей в средата. Заобграден от две дузини свещи с протекли надолу восъчни ручейчета, в центъра му стърчеше стоманена фигурка на едър плъх с настръхнала козина. Беше застанал на задните си крака и с проточена нагоре муцунка, сякаш търсеше нещо за ядене. Ако човек се вгледаше по-внимателно щеше да забележи миниатюрните алени рубинчета на мястото на очите му, които току отразяваха пламъците около тях. Навярно тази причудлива форма на изкуството бе най-ценната вещ в тази забравена от боговете кръчма в периферията на империята.
Мъжете закрачиха към тезгяха. Възпълният кръчмар с вид на петдесетинагодишен бобър с безвъзвратно оплешивяло теме, засукани с помада мустачки и отрудени космати ръце бършеше с парцал омазнения и обсипан с резки плот за милионен път в живота си. Зад него чинно надничаха подредени бутилки с разноцветни алкохоли, а на една греда бе закована табелка, на която с красиви завъртулки пишеше „ВЕРЕСИЯ НИКОМУ“.
– Здрасти, кръчмарю! – избоботи едрият – Имаш ли хубава бира?
Кръчмарят кимна, без да наруши окръжностите, които парцалът описваше.
– А свински уши? – изграчи мършавият.
Ново кимване. С парцал в ръка той ги подкани да седнат. Те се проснаха на една широка маса.
– Евала ти бичим, Умгрод – рече кокалестият, докато изпукваше гърба си – Евала и на твоя човек дето ни обади маршрута на конвоя. Тия имперски псета не разбраха откъде им дойде.
Умгрод се огледа навъсено. Едва ли някой от присъстващите селяци в кръчмата би посмял да се раздрънка. А дори и да се намери такъв безразсъден смелчага, какво ли би постигнал в тази затънтена провинция? Най-близките имперски войници бяха на половин ден оттук, а и едва ли ще са повече от десетина. Тяхната банда се справяше с такива нещастници за закуска. А на сутринта щяха да отпрашат към близкото пристанище където ги чакаше кораб. И все пак не искаше да поема такъв риск.
– Така е, мамка му! – изръмжа Умгрод и удари с ръчище по масата.
Със задоволство видя как останалите в кръчмата притихнаха още повече.
– А и не вярвам някой глупак тук да вземе да пропее, нали, Съсел?
Плъхоподобната мутра на Съсела се разхили.
– Ооо, даже ми се щè да се случи, да види после случка.
Двамата прихнаха гърлено докато присъстващите гости бяха по-тихи от винени мушици. Подир малко се появи една тантуреста лелка с прокъсана престилка и им сервира бирата и ушите. Мъжете засърбаха халбите. Умгрод пресуши своята за секунди.
– Още две! – викна той и се нахвърли върху мезето.
След известно време на сърбане и мляскане входните врати се отвориха с нов трясък. На прага се изпружиха нови двама типа. Единият – пъргаво старче с мръсен поглед и с повече бръчки от напуканото дъно на пресъхнало блато. С едната си ръка небрежно въртеше двуостра кама, която ту се скриваше, ту се подаваше изпод широките му ръкави – движение, абсолютно непроследимо за неопитно око. До него – тъмно зелен гоблин с лукава усмивчица и шарещи облещени зъркели, който неспокойно пристъпваше от крак на крак.
– Айде бе, изроди! – провикна се Умгрод, който тъкмо обръщаше шестата халба – Кръчмарю, още бира! И каквото искат тези хубавци. Дърти, прибрахте ли златото?
Дъртия плювна на пода и се понесе между масите като не пропускаше да огледа добре всеки когото не познаваше.
– Всичко е точно. Сабахлем го взимаме и отплаваме. Ама… не знам дали всички тук са точни.
– Няма грижи, Дърти. Никой оттук няма да си тръгне докато не се изнесем. Е... – Умгрод някак почти се смили – Само лелчето може.
Смълчаните хорица не издаваха и гък и всячески се стараеха да бъдат невидими.
– Грозен! – зачегърта Съсела с пълна уста – Къде се запиля Джаго?
Гоблинът примлясна с лепкав звук, разкривайки жълтокафеви остри зъби.
– Остана да си дояде. Вика, че тези имперски мозъци не са за изпускане. Пробвах, честно казано и по-хубави съм ял – изкиска се с пръски слюнки.
Дъртия и Грозния се настаниха до другарите си и занареждаха един куп поръчки. Дундестата лелка постоянно сновеше напред-назад. Носеше табли с бира и ракия, свински джолани, ребърца, печени картофи. Току отсервираше празните чаши и чинии, забърсваше разлятото по масите, събираше счупени парчета от съборени халби и наново я подемаха с нови искания. Подир половин час бандата сякаш се позасити и продължи с пиенето, крясъците и псувните. Лелчето поошета криво-ляво част от кочината и се обърна към кръчмаря.
– Айде, тръгвам аз. И да не ми цапате, че следващия път ти ще чистиш!
Кръчмарят не я отрази особено и продължи да пуши царевичната си лула и разсеяно да чопли ноктите си. Когато лелчето стигна вратата и я отвори, пред нея се изпречи нечовешко туловище. Състоеше се предимно от търбух, към който бяха прикачени грамадни ръце с изпъкнали вени. Поради огромния ръст, главата на това гротескно тяло оставаше някъде нагоре отвъд пределите на портата. Двамата поседяха така няколко мига, без да се виждат, когато телесата се раздвижиха и от горния праг се снижи ръбата оркска чутура. Изразяваше се най-вече в широка от ухо до ухо уста, от която стърчаха нещо като малки бивни и сплеснати ноздри, които бяха дом на някои видове флора и фауна. Другото по-любопитно в тази глава, която рязко се стесняваше в посока темето бяха дребните черни очички, които шаваха насам-натам с едно такова телешко безразличие. Тогава пастта му се поразтвори, разбулвайки друг чуден миниатюрен свят в устната кухина. Нейде от глъбините на това половинтонно тяло се изтръгна протяжна дрезгава оригня, чиито тонове резонираха в железния полилей.
– Офф! – изсумтя лелчето, замаха с ръка да разсее полъха на гнилоч и се промуши навън.
– Ето го Джаго бе! – викнаха радостно вече подпийналите разбойници.
Джаго не показа грам реакция, премигна няколко пъти и закрачи тежко с месестите си канари, които минаваха за крака. От всички глупости, които се бяха случвали в „Мокрия плъх“, това бе най-голямото предизвикателство за вехтия дъсчен под, който не просто скърцаше, а създаваше нечувани досега тоналности. Оркът някак минаваше между масите и пейките като кораб ледоразбивач – бавно и неумолимо. В стремежа си да се отдръпне от пътя му един окаяник се подхлъзна и се строполи точно пред него. Джаго стъпи върху ходилото му, което с кратко изхрущяване стана съвършено плоско. Завалията ревна от болка, но другарите му по маса мигом скочиха да му запушат устата. Без въобще да разбере какво се бе случило, Джаго се замъкна към своите хора и се настани в един ъгъл на земята. През целия си трийсетгодишен живот не бе попадал на стол, който да не се разпадне дори само от първоначалния натиск. Облегна се тромаво на стената, предизвиквайки лек сеизмичен трус.
– Наяде ли се, големецо? – тупна го по гърба Умгрод.
Джаго само изпръхтя неопределено и се оригна, този път с различен тембър. Компанията се развесели и се вдигнаха нови наздравици.
Часовете се точеха като народна песен, литри алкохол биваха унищожени и крясъците ставаха все по-разпалени и необуздани. Изкарваха си чудесно, единствено оркът си седеше и кротко тъпееше. Приклещени от неколкократните заплахи да бъдат пребити, намушкани, разчленени, изстискани и смачкани, злочестите посетители на кръчмата трепереха тихо и се молеха на всички божества и демони всичко това да приключи и да се отърват невредими. Кръчмарят се беше облегнал на тезгяха и равнодушно припушваше от лулата си. Чак когато първите слънчеви лъчи си запроправиха път през напластените с мръсотия прозорци, той най-сетне излезе иззад тезгяха си. Запъти се към вече доста пияните мъжаги, които сега само ломотеха колко хора са заклали и колко жени са оправили.
– О-о-о-о, мой човек – запелтечи Съсела – Я дай една бир-р-р...
Кръчмарят се прокашля учтиво.
– Уважаеми гости, дойдох да ви уведомя, че заведението затваря. Надявам се да сте си прекарали добре и когато имате готовност ще ви донеса сметката.
Последва кратък смут и недоумение. Пръв се окопити гоблинът.
– Чакай малко бе! – изгъгна нервозно той – Ами ако нямаме готовност?
– Тогава имате проблем.
За пръв път откакто преди десетина часа нахлуха в „Мокрия плъх“ изведнъж млъкнаха дружно. След това избухнаха в смях. Посмяха се доста.
– Ех, пичаго! – Умгрод даже бършеше сълзите си – Ама защо чак сега ни правиш кефа? Ако знаехме, че си такъв забавен сладур щеше да пиеш с нас цяла нощ.
Кръчмарят остана съвършено сериозен, само леко наклони глава встрани. С методична решителност той свали омазнената престилка, хвърли я върху една маса и ги изгледа предизвикателно.
– Ама... ти сериозно ли бе?! – Умгрод го гледаше невярващо.
● ● ●
Двете слънца се промъкнаха малко по-нагоре в небосвода и от пътя с клатушкаща походка на патица се зададе лелчето, което си мърмореше под носа. Когато видя съпруга си с навити до лактите ръкави да извлачва трупове от кръчмата се разкряка възмутено.
– Е, айде стига де! Пак ли бе! На какво прилича това!
С видимо раздразнение кръчмарят пусна едно от телата и главата му глухо изчатка върху нечия друга
– Абе, жена! – не издържа той – Как да им го кажа по-ясно? Кажи ми как? Вересия никому!
18.05.2023
1:23 am
Разказът бе написан по фентъзи темата "Ханът на героите" от литературната инициатива "Истории от някога". Прочетох го наживо в клуб "Грамофон" на 18 май 2023 г., а вотът на публиката го определи на първо място.
