На 30 септември 2023 г. отново гостувах като участник в поредното събитие на Нова Асоциална Поезия на тема “Чалга армагедон”.

Подобно на човешката глупост, темата е безкрайно всеобхватна и излях душата си в стихотворението “Чалгармагедон”.

Церебрално впримчени филизи

закърмени от времената на режима

задоволяват най-низките капризи

и много още предстои да има.

Манталитетни деформации

и хомо сапиенс метаморфози

обират най-долните овации

примитивизъм в нечовешки дози.

Време историческо, повратно

пребоядиса се режимът и станà белята

поддаде бентът безвъзвратно

и Адът се отприщи на земята.

Вратите на кръчма „Мокрия плъх“ се разтвориха с трясък и нахлулата оранжево-розова светлина от залязващите слънца очерта заплашителните фигури на двамина въоръжени мъже. Неколцината посетители, насядали по различните маси в сумрачното помещение се обърнаха към новодошлите. Бързо прецениха, че имат достатъчен мотив да подновят тихо разговорите си поради няколко причини: тежката брадва, надничаща зад масивните рамене на по-едрия от тях; запасаният меч с инкрустиран демон на дръжката му; осеяната с удари и пръски кръв броня; втъканите кинжали в пояса на дръгливия му спътник; стърчащата извита сабя от едната му страна; черната превръзка през едното му око и най-вече безскрупулният поглед на тези три очи, видели и преминали през море от битки, трупове и извадени вътрешности.

Двамата мъже стояха на прага и бавно оглеждаха кръчмата. Не се различаваше особено от стотиците други кръчми на Горещия континент, в които са отмаряли след успешно изпълнени мисии, сражения и други кървави премеждия, чрез които се сдобиваха със злато, плячка и мрачна слава. Дъсчен под с посипани стърготини, дървени маси и скамейки, осветявани от десетина факли и множество свещи пръснати навсякъде. Най-същественият източник на светлина в тази вмирисана на алкохолни пàри и свински пръжки дупка бе висящият на вериги обемист железен полилей в средата. Заобграден от две дузини свещи с протекли надолу восъчни ручейчета, в центъра му стърчеше стоманена фигурка на едър плъх с настръхнала козина. Беше застанал на задните си крака и с проточена нагоре муцунка, сякаш търсеше нещо за ядене. Ако човек се вгледаше по-внимателно щеше да забележи миниатюрните алени рубинчета на мястото на очите му, които току отразяваха пламъците около тях. Навярно тази причудлива форма на изкуството бе най-ценната вещ в тази забравена от боговете кръчма в периферията на империята.

Мъжете закрачиха към тезгяха. Възпълният кръчмар с вид на петдесетинагодишен бобър с безвъзвратно оплешивяло теме, засукани с помада мустачки и отрудени космати ръце бършеше с парцал омазнения и обсипан с резки плот за милионен път в живота си. Зад него чинно надничаха подредени бутилки с разноцветни алкохоли, а на една греда бе закована табелка, на която с красиви завъртулки пишеше „ВЕРЕСИЯ НИКОМУ“.

– Здрасти, кръчмарю! – избоботи едрият – Имаш ли хубава бира?

Кръчмарят кимна, без да наруши окръжностите, които парцалът описваше.

– А свински уши? – изграчи мършавият.