"Инфилтраторът" - сп. "Осем", бр. 138

В юнския брой на сп. “Осем” през 2020 г. се оказа разказа ми “Инфилтраторът. За втори път моя творба се сдобива със специално направени илюстрации и този път имам честта това да е дело на Вичи Йорданова.

Виж още...

Играчът

От малък Живко си беше играч. Доста преди да научи жаргонното значение на тази дума той вече се държеше като такъв. Молекулите в неговата ДНК се бяха съчетали така, че по естествен начин умееше да отиграва ситуациите в своя полза. И за него това беше напълно нормално.
От ранна възраст играеше по свои правила и влизаше под кожата на мекушавия си баща, само и само, за да избегне заслужените наказания от строгата си майка. Не че винаги му се получаваше, но и доста пъти му се разминаваше. Като проницателна жена тя често му повтаряше да си наляга парцалите и да не се прави на голям тарикат, че ще си намери майстора.
Когато беше на осем го пратиха на село при баба и дядо за през лятото. В края на ваканцията съседката го хвана да се катери на тяхната череша и да си бере в една торбичка. Тъкмо се беше засилила с точилката когато Живко се разкрещя, че малкият му братовчед е ухапан от отровна змия и само сок от пресни череши може да спре отровата да стигне до мозъка. Изненаданата леля Събка изпървом изпръхтя недоверчиво, но Живко не ѝ даде шанс и отново се развика:
– Няма никакво време, лельо Събке! Животът му зависи от този лек – при което доста успешно докара фалшиво хлипане.
Дори успя да търкулне и сълза докато слизаше от дървото.
– Добре, добре, мойто момче – успя да изрече сащисаната жена – обади се после да кажеш…
– Да, добре! – отвърна той миг преди да прескочи ниския дувар и да се скрие от поглед.
На следващия ден леля Събка потърси бабата на Живко да пита какво става с ухапаното от змия момче, а малкият шмекер вече пътуваше към града с родителите си.

Виж още...

Карантинен бихевиоризъм

В началото се зарадва на карантината. Не му пукаше особено за ограниченията, които наложиха, тъй като и без това не излизаше кой знае колко често. Приветства новите обстоятелства и в извънредните мерки, наложени поради разпространението на корона вирус COVID-190 видя чудесна възможност да си почине от хората за известен период. Да презареди един вид и да използва времето да свърши нещо полезно за себе си.
Напоследък доста се дразнеше на някои индивиди от работата. Например на оня рус хипар на бюрото отдясно, който нон-стоп слушаше някаква изтрещяла музика на огромните си тъпи слушалки му идеше да му ги навре отзад. Всеки ден наглото копеленце си пускаше някакви невъобразими какофонии от онова модерното техно и от тумбестите полусфери за двеста лева, в които беше напъхал ушите си се чуваха безспирни звуци от ада, примесени с вибрации от баса. Направо го побъркваше.
А онзи льольо отляво постоянно си пукаше пръстите. Тоя всеки път старателно и методично изпълняваше процеса по един и същ начин. Започваше ги един по един като ги извиваше на всички страни, после обработваше палците по два начина и за финал сплиташе пръсти с дланите навън и ги изпукваше всичките наведнъж. Това упражнение продължаваше около минута и се повтаряше на всеки 30-40 минути. Влудяваше го.
А онази червенокоса пача от счетоводството просто му лазеше по нервичките с малоумния си смях. Терасата, на която колегите излизаха да пушат се намираше два етажа точно под неговия прозорец. Тая все бъбреше и то така възбудено сякаш е нещо наистина значимо, а всъщност плямпаше само разни глупости от ежедневието си, които вълнуваха само нея. Постоянно беше с други колежки, които ѝ пригласяха като мисирки. Когато разказваха някаква смешка тая прихваше пискливо и всеки път, абсолютно всеки шибан път завършваше смеха си с едно протяжно „Йууу!“
„Ха-ха-ха! Йууу!“
„Ха-ха-ха-ха-ха! Йууу!“
Просто го изкарваше извън кожата.

Виж още...