Една слънчева неделя на 15 ноември 2020 тръгнах да осъществя една дълго бленувана мечта – да се кача на връх Камен Дел. Това се случи и никога няма да забравя този ден, но също така и поради самонадеяността ми като нищо можеше да си остана в планината. Или по новините щеше да има репортаж за пишман-турист, който бедства във Витоша.

Но всичко по реда си.

От известно време се канех да видя София като на длан и реших, че времето все още е подходящо за планински преход преди да са настанали зимните студове. Разбрах се с двама приятели да ходим заедно, но уви нещо се разболяха завалиите. Това ме садна („са̀двам“ – натъжа̀вам; глагол; стара диалектна форма от западнотракийски произход), но въпреки това реших да тръгна сам no matter what.
Речено-сторено: проучих маршрута, свалих си подходящо приложение, приготвих багажа, заредих телефона и рано-рано сабахлем като един същински Билбо тръгнах на приключение. Градският транспорт услужливо ме стовари в кв. Драгалевци и тръгнах в посока лифта. Оттам хванах пътеката Е4 в посока Бай Кръстьо, която между впрочем е част от международен туристически маршрут от Испания до Кипър.

Наскоро се сдобих с ново старо возило и както всеки съвестен гражданин се запътих към столичния КАТ, за да му сменя регистрацията – издаване на голям и малък талон. Всички сме чували и преживявали какви ли не истории оттам и това е просто още една, която затвърждава настоящата ефективност на тази държавна институция (а и не само на тази).

И преди съм имал преживелици на това място (то кой ли не е) и затова се настроих с възможно най-философското си търпение и отидох с нагласата, че ще има да си чакам на опашка с часове. И правилно постъпих. Тъкмо бях оправил работите при нотариуса и часът беше около 14:00. В деня на детето, влизам в немного голямото помещение, където се извършва тази дейност и първото нещо, което покоси сетивата ми бе Смрадта. Естествено пред четирите гишета чакаха около стотина човека. Застанах редом до десетките потни и пуфтящи от досада и недоволство мои съграждани и чинно зачаках. Излишно ли е да ви казвам, че скоростта на придвижване на опашките беше 2 сантиметра на 10 минути?

Мисля, че Смрадта – това хибридно полуорганично, реещо се същество, което води собствен живот заслужава няколко думи. Съвсем нормално е, особено в горещ ден, какъвто беше 1 юни, хората да отделят телесни течности и миризми. И когато бъдат събрани много такива в малко пространство с нисък таван, който спокойно може да пипнеш с ръка, когато почти отникъде не влиза свеж въздух отвън и когато единственото, което донякъде пораздвижва Смрадта е един смачкан и посърнал климатик от Балканската война, това да нанесе трайни увреждания на психиката на човек. Особено пък ако трябва да чака с часове. А то трябва. Ако искаш да шофираш законно новата си кола ТРЯБВА да преживееш този ад. Просто е незаобиколимо.

През 2014 година успях да завърша Обиколката на Витоша като скороходец. Финиширах 100-те километра за 17 часа, 54 минути и 38 секунди. Това бе второто ми участие на супермаратона Витоша 100км. За пръв път участвах през 2012 година когато след 15 часа ходене се отказах на 75-тия километър – тогава физически не бях способен да продължа. Сега обаче две години по-късно успях – както каза онзи пич от организаторите, който ме посрещна на финала с думите „Честита победа над себе си, над природата и над калта и над всичко!“ или нещо от сорта беше. За мен това е една мечта по-малко.

Емоцията от цялостното преживяване е неописуема. Това е една смесица от непрестанна динамика, усилие, болка, хъс, възторг и радост, които трябва да се преживеят в чистия си суров вид на едно непрестанно ходене и тичане нощем и денем през пътеки, черни пътища и асфалт, през локви, кал, слънце и дъжд, за да се разбере и почувства истинското усещане на всичко това, което човек със сигурност ще помни цял живот.

Посвещавам тази моя победа на дъщеря ми Моника, която в момента е на една година и 2 месеца. Това е за теб, миличка!

Защо първият път не се получи, а вторият път успях?

(С изключение на първото тире, всички причини са хаотично разпръснати и нямат отношение към реда на споменаване.)

– Вече имах опит с първата обиколка и знаех какво ме очаква. Можех да анализирам ситуацията много по-обстойно и разумно и да се поуча от миналите си грешки.

– За това състезание бях решен да се подготвя физически доста по-сериозно от преди. За сравнение подготовката ми за първото участие се изчерпваше с едно изкачване до 11-тия етаж и слизане пак до долу, носейки по една 11-литрова минерална вода във всяка ръка. След това естествено имах зверска мускулна треска. И един доста жалък опит за тичане в близкия парк „Света Троица“ когато с триста зора направих половин обиколка по най-външната алея тичайки и след това останалата обиколка и половина взех ходейки, след което се прибрах безславно вкъщи. Всъщност ще излъжа ако кажа, че това ми е било единствената тренировка. Няколко месеца по-рано, когато още не знаех, че ще реша да участвам на Обиколката на Витоша, качвахме някои планински върхове с мои приятели. И така на един от походите ни тогава реално научих, че съществува това нещо наречено Обиколката на Витоша.