Церебрално впримчени филизи

закърмени от времената на режима

задоволяват най-низките капризи

и много още предстои да има.

Манталитетни деформации

и хомо сапиенс метаморфози

обират най-долните овации

примитивизъм в нечовешки дози.

Време историческо, повратно

пребоядиса се режимът и станà белята

поддаде бентът безвъзвратно

и Адът се отприщи на земята.

Вратите на кръчма „Мокрия плъх“ се разтвориха с трясък и нахлулата оранжево-розова светлина от залязващите слънца очерта заплашителните фигури на двамина въоръжени мъже. Неколцината посетители, насядали по различните маси в сумрачното помещение се обърнаха към новодошлите. Бързо прецениха, че имат достатъчен мотив да подновят тихо разговорите си поради няколко причини: тежката брадва, надничаща зад масивните рамене на по-едрия от тях; запасаният меч с инкрустиран демон на дръжката му; осеяната с удари и пръски кръв броня; втъканите кинжали в пояса на дръгливия му спътник; стърчащата извита сабя от едната му страна; черната превръзка през едното му око и най-вече безскрупулният поглед на тези три очи, видели и преминали през море от битки, трупове и извадени вътрешности.

Двамата мъже стояха на прага и бавно оглеждаха кръчмата. Не се различаваше особено от стотиците други кръчми на Горещия континент, в които са отмаряли след успешно изпълнени мисии, сражения и други кървави премеждия, чрез които се сдобиваха със злато, плячка и мрачна слава. Дъсчен под с посипани стърготини, дървени маси и скамейки, осветявани от десетина факли и множество свещи пръснати навсякъде. Най-същественият източник на светлина в тази вмирисана на алкохолни пàри и свински пръжки дупка бе висящият на вериги обемист железен полилей в средата. Заобграден от две дузини свещи с протекли надолу восъчни ручейчета, в центъра му стърчеше стоманена фигурка на едър плъх с настръхнала козина. Беше застанал на задните си крака и с проточена нагоре муцунка, сякаш търсеше нещо за ядене. Ако човек се вгледаше по-внимателно щеше да забележи миниатюрните алени рубинчета на мястото на очите му, които току отразяваха пламъците около тях. Навярно тази причудлива форма на изкуството бе най-ценната вещ в тази забравена от боговете кръчма в периферията на империята.

Мъжете закрачиха към тезгяха. Възпълният кръчмар с вид на петдесетинагодишен бобър с безвъзвратно оплешивяло теме, засукани с помада мустачки и отрудени космати ръце бършеше с парцал омазнения и обсипан с резки плот за милионен път в живота си. Зад него чинно надничаха подредени бутилки с разноцветни алкохоли, а на една греда бе закована табелка, на която с красиви завъртулки пишеше „ВЕРЕСИЯ НИКОМУ“.

– Здрасти, кръчмарю! – избоботи едрият – Имаш ли хубава бира?

Кръчмарят кимна, без да наруши окръжностите, които парцалът описваше.

– А свински уши? – изграчи мършавият.

В мизерия и нищета родени
във време с изкорубена емпатия
сред хора от живота изтощени
и потънали във деградация.

Лишени от родителската ласка
и от човек със малко доброта
натикани в действителност сирашка
далечен сън беше радостта.

С теб, братко, от съвсем невръстни
попивахме енергията, която
човешки души нечистоплътни
превръщаха света ни в блато.

Мошеници изпечени, измамници без свян
мерзавци от семейството си крали
двуличници, предатели и разнородна сган
изковаха в нас тез мерзки идеали.

Винаги ми е било много смешно как хората си представят извънземните. Примерно като зелени човечета с нелепи антени по главата или неописуеми чудовищни същества като от книгите на Лъвкрафт. Истината е, че ние умеем да приемаме всякаква материална форма, която може да живее на съответната планета. Но тъй като бродим из Вселената от милиони ваши години, способни сме да съществуваме и пътуваме в чисто енергийно състояние. Вие го наричате съзнание, но за разлика от нас, при вас то е неотделима част от черепната ви кутия. Ако просъществувате достатъчно дълго, без да се избиете взаимно или без да ви застигне някакъв неизбежен космичен катаклизъм, живот и здраве, след няколко милиона години ще може и вие да джиткате така от галактика до галактика. Представете си, че летите с 200 по магистралата, само че малко по-бързо – със скоростта на светлината. Ето, такова е чувството.

Греба и гмуркам се във океана
от информационна сбирщина и знам
че всичко туй що крещи ми от екрана
са диарии словесни, писани без срам.

Плюя, задавен от неверни факти
и глупости манипулационни
що за простотии, бахти
пръскат изпарения зловонни.

А някои завалийки вярват
и в правотата на написаното се кълнат
и смело убеждават и разказват
а мойте клетки мозъчни кървят.