– Кой сте Вие? Как влязохте тук?! – попита строго президентът на Русия, вторачвайки се възмутено към ненадейно появилия се мъж в личния му кабинет.
– Здравейте, г-н Путятин. Съжалявам, че се наложи да нахълтам така при Вас, но както след малко ще се убедите, обстоятелствата го налагат. – каза усмихнато некаканеният гост.
– Ще повикам охраната. – рече президентът, извади от вътрешния джоб на елегантното си сако малко устройство и натисна някакъв бутон.
– В момента Вашата охрана няма как да приеме сигналът Ви, понеже аз го заглуших. Също така се погрижих и да блокирам всякаква входяща и изходяща комуникация или сигнал от Вашия кабинет. – новодошлият побърза да продължи, виждайки нарастващата нервност зад привидно хладнокръвното лице на президента. – Но, моля Ви. Няма от какво да се притеснявате. Позволете ми...
– Как си позволявате да нахлувате в личния ми кабинет и да ме заплашвате?! – рязко повиши тон държавният глава. – Осъзнавате ли въобще в какво се забърквате?
– Всъщност вече си давам сметка, след като ми натресоха тази задача. – сякаш каза на себе си неканения гост. – Г-н Путятин, моля позволете ми да се представя. Казвам се Джошуа Казбовски и съм младши експерт в мобилното звено на отдел Сигурност на събитията към ЦВР.
– ЦВР?
– Център за въздействие на реалностите.
– Това някаква разработка на американските тайни служби ли е? – присви очи прездидентът.
– Не, това е много по-глобална институция.
– Вие от ЦРУ ли сте?
– Не, г-н президент. – усмихна се Казбовски. – Институцията, за която работя има далеч по-мащабен обхват от ЦРУ. – Владислав Путятин се взираше в него изпитателно. – Г-н президент, единственото, което искам е да ми отделите няколко минути. Нямаме много време. След около 11 минути секретарката ще Ви потърси, за да Ви информира, че остава половин час до пресконференцията, която ще направите, а тя ще се излъчва наживо в пет континента.
– Говорите руски без акцент. Но сякаш не сте тукашен. – отбеляза президентът.
– Благодаря. Не ми отне много време да го науча. Със същата лекота бих могъл да науча финландски, китайски, суахили и каквото още се сетите. Но това няма значение в случая, понеже след малко аз ще си тръгна и Вие никога повече няма да ме видите. Мога да Ви гарантирам това. Но определено има значение това, което съм дошъл да Ви кажа. Сега ще ме изслушате, нали г-н президент?
Путятин го изгледа още веднъж изпитателно. Привидно не представляваше заплаха. Беше на достатъчно разстояние от него, ръцете му бяха открити, нямаше индикации за някакво скрито оръжие или бомба... поне засега. Човек като него, лидер на Евразийския съюз не можеше да си позволи такива ненадейни срещи със случайни хора. Та били те и в собствения му кабинет. Но ето, по някаква причина, този странен, учтив младеж, перфектно говорещ руски език, се бе вмъкнал в личното му пространство, на метри от многобройната му, блестящо подготвена охрана, която бе зад вратата на кабинета. Путятин се отправи към бюрото си с добре премерени крачки и седна зад него. Скръсти ръцете си над полираната махагонова повърхност и впи студеносините си очи в Казбовски.
– Слушам Ви.
– Благодаря, г-н президент. – поде разговорливо Казбовски. – Разбирам, че седейки зад бюрото си, Вие се чувствате по-сигурен, когато Вашият 9-милиметров Макаров се намира буквално на една ръка разстояние, в долното ляво чекмедже. – Казбовски си позволи да направи малка пауза, за да види как лицето на президента замръзва за секунда, а очите му премигнаха изненадано и продължи. – Отново искам да Ви уверя, че няма да имате никаква причина да посягате към него. Но дори и да решите да го направите, той няма да стреля защото се погрижих и за това. – Изражението на Путятин бе каменно.
– Както казах – слушам Ви.
– Г-н президент, упълномощен съм от моя началник да осъществя пряк контакт с Вас, във връзка с нарастващото напрежение в текущата геополитическа обстановка. Както добре знаете в момента Евразийският съюз се намира в своята връхна точка на политическа, икономическа, а и съвсем отскоро – във военна изолация от Европейския, Северноамериканския и Южноамериканския съюз. Всъщност тя е породена най-вече от действията на Русия, тоест – от Вашите действия.
– Да не си мислите, че ще започна да се оправдавам пред Вас, защото искам да защитя целостта и културно-историческото наследство на славянските народи? – кипна президента.
– Разбира се, че не, г-н президент. – побърза да го успокои Казбовски. – Но трябва да сте наясно, че в момента се намирате в много повратна точка от развитието на историята. Задкулисното присъединяване на Украйна, Беларус, Литва, Латвия и Естония към Евразийския съюз ще има непоправими последици.
– Имаше напълно законни референдуми за тяхното присъединяване! – извика гневно Путятин, ставайки от ергономичното си кресло.
– Законни на хартия, но не и в действителност. – възрази Казбовски. – В момента тези страни са на ръба на гражданска война. Сблъсъците между проевропейски настроените граждани с вашите хора зачестяват и стават все по-ожесточени всеки ден.
– Това са целенасочени провокации, които следват сценария на Северноамериканския съюз да разединят нашата православна общност.
– Г-н Путятин, това са приказки за пред Вашите избиратели. В момента НАТО подготвя пълна мобилизация на всички налични военни единици по границата между двата съюза. И точно когато ситуацията е най-нажежена, ударът ще дойде от вашата част на барикадата. И това ще се случи без Вашето знание, благодарение на действията на полковник Разколников.
– Не познавам такъв човек!
– Не ме учудва, че отричате. Все пак той е назначен лично от Вас като главнокомандващ в Продвиженград, но за пред света е „избран от народа“ полковник. След осем дена полковник Разколников, напълно по свое усмотрение, ще даде заповед за обстрел с ракети за масово поразяване по най-близката база на НАТО в Пржелевци. Ще бъдат убити около петстотин военни и няколко хиляди цивилни граждани. Два дена след това Европейският съюз ще гласува единодушно масирана атака по въздух и ще бъдат поразени множество обекти в Евразийския съюз. – Казбовски си пое въздух. – Това ще бъде началото на Трета световна война. Малко след това и двете страни ще изстрелят ядрени ракети. Северноамериканският, Южноамериканският и Китайско-Корейският съюз също ще се намесят. В резултат, населението на Земята ще намалее с около 65%, а последствията от ядрените и биологичните бомби ще траят най-малко триста години, през които оцелялото население ще се стопи с още две трети. Това е по данни на колегите от отдел Прогноза на вероятностите.
– Да не би да очаквате да повярвам на тези небивалици?
– Очаквам от Вас още днес да отзовете полковник Разколников и всички назначени от Вас главнокомандващи на границата между двата съюза, за да предотвратите всичко това. – „Инак няма да получа бонус за тази задача“ помисли си горчиво Казбовски.
– Говорите абсолютни глупости. – отсече президента. – Нито познавам такъв човек, нито имам намерение да отзовавам несъществуващи хора, само защото някакъв нахален тип с болна фантазия, проникнал незнайно как в кабинета ми, казва това. И мисля, че е крайно време да повикам охраната.
– Г-н президент, можех да избера най-различни подходи, но реших да Ви кажа истината. – „И дано това не ми коства позицията“. – отбелязо мислено Казбовски и погледна към часовника на ръката си. – Тъй като почти не ни остава никакво време, мога да направя две неща, за да Ви убедя, че казвам истината.
Путятин го гледаше студено, а събеседникът му продължи.
– Малко ми е неудобно да го кажа, но когато сте бил дванайсетгодишен, в продължение на месец сте наблюдавал тайно майка Ви, докато тя е била в банята, през малък процеп във вратата, който Вие сам сте издълбал. – Казбовски спря за няколко секунди, през които президентът пребледня и сякаш спря да диша и след това продължи. – Сам знаете, че Вие единствен знаете за това и не сте казали никому през целия си живот. Следователно аз няма как да знам това.
Путятин бе замръзнал, а Казбовски се пресегна към близката масичка и взе от там някакъв вестник. Нави го на руло и се запъти внимателно към президента.
– Г-н Путятин, тук нашите пътища се разделят – каза Казбовски. Президентът излезе от унеса си и враждебно го изгледа.. – Не се притеснявайте, моля Ви. Искам просто да ме докоснете с вестника. Използвам предмет, тъй като не вярвам, че бихте искали да имате физическо съприкосновение с мен. – Казбовски бе на метър от бюрото на президента, с протегната напред ръка, държаща вестника.
– За какво е всичко това?
– За да се уверите, че съм истински човек, а не плод на въображението Ви или някаква холограма например.
Недоверчиво, Путятин се пресегна и пое вестника. След това побутна леко Казбовски с върха му. Определено имаше насреща си човек от плът и кръв.
– Благодаря Ви, г-н президент. – усмихна се Казбовски и направи крачка назад. – Моля Ви, вслушайте се в това, което Ви казах. Ще спасите няколко милиарда човешки живота. Сбогом, г-н президент. – Контурите на Казбовски сякаш леко се размиха, а образът му като че ли изтъня. Изведнъж просто изчезна, при което се чу нещо като тихо изщракване. Президентът Владислав Путятин припадна.
Казбовски се материализира в камерата за трансформиране на енергийни частици. Люкът се отвори безшумно и разкри фигурата на шефа на отдел Сигурност на събитията – Харисън. Пушеше пура, а зад него имаше десетина служители, които започнаха да ръкопляскат. Казбовски се усмихна уморено. Значи бе успял.
– Добра работа, моето момче. – похвали го Харисън. – Като за първа задача в мобилното звено не е никак зле. Интересен подход имаш. Но само една малка забележка. Това накрая с вестника и изчезването… абе можеше някой удар да докараш на човека.
(16.02.2015 - 22.02.2015)
____________________________________
С този разказ участвах за пръв път на конкурс за разказ. На конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян за 2015г., организиран от Сборище на трубадури, редовното жури го определи на 19-то място от 129 допуснати до участие творби.
