Самотната метална отломка, която навремето е била част от космически кораб или космическа станция, се рееше кротко из безбрежната черна шир, като компания ѝ правеха единствено големият колкото баскетболна топка Сатурн отпред в далечината и безбройните ярки звезди наоколо. В следващия миг, отломката бе закачена и засилена в бесен въртящ полет от преминаващия с максимална скорост космически кораб, който бързо се превърна в малка точка. Минута по-късно, на същото това място (ако, разбира се в необятния и непостоянен космос, съществува понятието „същото това място“), премина друг, значително по-голям кораб, движещ се в същата посока, който също бързо се скри в чернотата отпред.
– Гледай ги тия идиоти, бе! Мислят си, че могат да ни избягат. – рече с насмешка О‘Браян.
– Пълни мухльовци! – потвърди колегата му Санчез. – Ако знаят само какъв хубав междупланетарен съд ги чака за глупостта, която направиха.
– Говорѝ ми! Ама, то акъл се иска. Честно да ти кажа, чудя се кой от тия двамата е по-тъп. Санчез, приближи се още малко и пробвай да осъществим връзка! Искам да ги чуя какво ще кажат преди да включим прехващателния лъч.
В същото време на няколкостотин километра напред, в първия космически кораб:
– Братле, тия се приближават. – отчете разтревожено Роско, следейки показателите на екраните пред себе си.
– Споко, братле! – успокои го Франко, който съсредоточено конфигурираше сложни траектории пред своя екран. – Съвсем скоро ще сме много далеч от тях.
– Дано си прав, щото не ми се работи в рециклатора за отпадъци на Марс през следващите 175 години… – промърмори Роско. – Братле, опитват се да направят връзка с нас. Да блокирам ли сигнала?
– А, не! Даже ни включѝ визуално! Искам да им видя физиономиите като разберат.
Роско активира аудио-визуалния предавател и след секунди на единия от екраните блесна рижавата брада на О‘Браян и мустакатата физиономия на Санчез.
– Господа! – заговори О‘Браян, след като ги изгледа за секунда с присвити очи. – Оценявам, че не блокирахте сигнала ни. От името на Центъра за Въздействие на Реалностите, най-учтиво ви призовавам да се предадете, заедно с откраднатия от вас товар. Ако го направите сега, това ще бъде взето под внимание, когато се изправите пред междупланетарния съд. Съветвам ви, да се вслушате в призива ми, защото колкото повече упорствате, толкова повече си утежнявате положението. Ще ви заловим така или иначе.
– О‘Браян, нали? – поде разговора Франко. – Абе, пич, тая реплика колко време ти отне да я научиш наизуст, за да сплашваш хората, а? Хе-хе-хе-хе! – разкикоти се той и приятелски сръчка брат си Роско в ребрата, който отначало не загря, че това трябваше да е смешно, но все пак се включи с пригласящ закъснял смях. От екрана, О‘Браян и Санчез се спогледаха безмълвно за миг. – Виж к‘во, голямото шефче, не можеш да ни уплашиш. – обобщи доволно Франко, докато наместваше някакви платки на командния пулт.
– Франко и Роско Замбрано, давам ви последен шанс. – продължи търпеливо О‘Браян. – Нали осъзнавате, че нашият кораб е по-бърз от вашия? И че вие носите на борда си контейнер с плутоний 614, който откраднахте от нас? Как въобще я мислите тая работа, а?
– Ще ти кажа как я мисля. – заяви гордо Франко и размаха пред екрана неголям продълговат и детайлно инкрустиран ключ с оранжева приставка. – Ето, така я мисля!
Двамата им преследвачи се опулиха от екрана.
– Това да не е… – промълви Санчез. Лицето на О‘Браян се бе смразило.
– Франко? – започна внимателно той. – Да не искаш да ни кажеш, че на борда си имате трансформатор на енергиийни частици за трансфер между реалностите?
– Да, г-н Голямата Работа О‘Браян – отвърна победоносно Франко – Съвсем скоро ще бъдем в друга реалност и няма да има как да проследите сигнала, защото хакнах джаджата. Проучил съм една много приятна реалност, където на една планета дават луди пари за такъв плутоний. Все пак сме зрели хора, трябва да мислим и занапред, нали? Хе-хе-хе-хе! – Франко отново сръчка Роско, който пак закъсня с пригласянето на смеха.
– Замбрано! – извика напрегнато О‘Браян – Давате ли си сметка, малоумници такива, какви могат да бъдат последствията от пренасянето на такъв силно радиоактивен товар от една реалност в друга?! М?! Защото все още никой не знае какво ще се случи. Това не е правено, защото не е проучено достатъчно. Защото има милиони фактори, които трябва да се вземат предвид. Фактори, за чието съществуване и важност едва ли някога сте подозирали. Първо, вие не сте оторизирани да оперирате с трансфериране между реалностите. Да не говорим, че сте неспособни да управлявате трансформатора както трябва. Второ, вие се каните да пренесете радиоактивен товар в друга реалност, което може да доведе до безброй последствия. Като например нарушаване на пространствено-времевия континиум, създаването на космичен парадокс, ултрамощна експлозия или имплозия, която с лекота ще пренареди планетите в галактиката ни. А дори и някои от тези твърде вероятни сценарии да не се случат, можете да попаднете абсолютно навсякъде. Може да се телепортирате в средата на метеоритен поток или на пет метра от някое слънце. Трето, вие сте пълни идиоти! Предайте се сега и не правете глупости!
– Братле… – обади се плахо Роско. – Сигурен ли си, че няма да се забием в някое слънце?
– Млъквай, глупак такъв! – скастри го Франко. – Блъфират. Опитват се да ни сплашат.
На екрана се виждаше как Санчез усилено тракаше по клавиатурата, а О‘Браян се взираше в тях със смесица от гняв и нарастваща тревога.
– Хубав номер, но няма да мине – рече им Франко – Ще се видим в някой друг живот.
– Преди малко се чудех, вие, като еднояйчни близнаци, кой ли от вас е взел единствената мозъчна клетка, която ви се е полагала. Сега знам, че всъщност не е имало такава.
– Уау, страхотна шега! – засмя се фалшиво Франко. – Айде, bye-bye!
– Почакай! Спрете! – викна О‘Браян, но вече беше късно. От своята позиция, видяха как корабът на крадците рязко се разтегли като ластик, след което се изстреля и се скри в тъмното пространство. От своята позиция, братята видяха как звездите около тях изведнъж станаха чертички, след което изчезнаха зад тях.
– Какви идиоти… – промълви О‘Браян, избърсвайки потта от челото си.
– Е, добрата новина е, че ние сме живи все пак – рече Санчез. – Между другото бях чел едно проучване на проф. Стивън Хокинг XIII-ти, според който такъв тип високорисков трансфер в друга реалност може дори да резултира в попадането на реалност-фикция.
Някъде там, в една далечна реалност, корабът на братята се материализира успешно.
– Браво, братле! Успяхме! – викна радостно Роско – Може да кацнем за малко на онази луна отсреща, за да се презаредят мощностите на двигателите.
Франко се вгледа в сивото сферично тяло отпред, опасано с тъмна ивица по средата. Уредите на командния пулт алармираха за чужда намеса.
– Това не е луна! – промърмори той.
В това време, на няколко хиляди километра от другата страна на „луната“, на борда на „Хилядолетния сокол“, същата реплика бе произнесена от Оби-Уан Кеноби.
(08.10.2015)
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Разказът е написан по месечната тема "В дълбините на космоса" на литературната инициатива "Истории от някога" и го прочетох наживо в Bar Dak на 12 октомври 2015 г.
