Държейки се с две ръце за полуизсъхнал клон, младият Наури се пресегна с други две към последния плод, който се полюшваше лежерно на върха на дървото. Протегна се докрай и успя да го докопа. Плодът се откъсна с шумолящ звук, а тежестта на Наури наклони целия ствол, който бавно се устреми надолу, огъвайки се в полудъга. Спря се на неголямо разстояние от земята и момчето пъргаво скочи, като внимателно държеше скъпоценната придобивка. Вече все по-рядко се намираше храна в гората, която беше дом за чудноватите същества, наречени лайси.
Наури прибра плода в малката плетена торба при останалите два и тръгна обратно към селото. С тъга си мислеше за времето когато гората даваше по-богата реколта. Проправяше си път измежду черни и нащърбени дървета, от чиито разлюспени стволове се раклоняваха множество клони. Те се преплитаха с тези от съседните дървета и образуваха гъста плетеница, която се губеше нейде високо нагоре. Понякога цялата тази гора се размърдваше и растителността ѝ се смесваше по друг начин, но почти винаги оставаше все така буйна и наситена. Когато пък природата я дареше с дъжд, дървета, клони и храсталаци се слепваха по странен начин, но скоро след това бързо изсъхваха и придобиваха стария си вид – пренаредени, но все така сгъстени.
Наури стигна пределите на селото, в което вече наброяваха едва двайсетина лайси. Видя дядо си, който се бе облегнал на основата на едно криво и разклонено дърво, кротко пушеше лула и току изпускаше димни кръгчета. Той бе най-старият жител на селото. Наури развълнувано се завтече към него.
– Дядо, дядо! Днес намерих цели три плода!
– О, Наури – посрещна го той и се закашля – цели три викаш? А помня като бях на твоите години сме събирали по триста.
Наури видимо посърна.
– Това значи ли, че всички ще умрем?
– Смъртта не трябва да те плаши, момко. Тя е естествена част от кръговрата на живота.
– Промените и те ли са част от този кръговрат?
– Те са част от нашия кръговрат.
Промените, както лайсите наричаха тези внезапно проявяващи се стихийни природни явления бяха пагубни за тях. Наури никога не ги бе виждал, но знаеше от баща си, че когато той самият е бил малък едва бил оцелял. Мощни земетресения и ветрове изорали почти цялата гора, от която останали да стърчат само няколко дървета. Мнозина лайси загинали и малцина били оцелелите. Навремето по-старите лайси пък със страхопочитание разказвали за още по-унищожителни Промени. От небето се изсипал киселинен дъжд, който погубил почти всички жители на селото, а това, което останало от реколтата било повече от оскъдно.
– Дядо, разкажи ми пак за Сливането! Сигурно е много яко – пожела Наури, за да смени темата с нещо по-ведро.

Също както Промените, Сливанията също бяха природно явление в гората на лайсите. Те бяха същинска благодат за тях, но за жалост се случваха много по-рядко от Промените. Народът на лайсите вярваше, че именно Сливанията са причина те да съществуват като раса и да се развиват. Когато това се случваше, гората се разтваряше и приемаше друга такава, която се спускаше от небесата. Два свята, населени с лайси се сливаха в едно, правейки почвата и дърветата по-плодородни. Самият процес бе кратък и по време на него лайси можеха да пристъпят в пределите на другата гора и да заживеят с тамошните ѝ жители. След всяко Сливане бе нормално някои от тях да са си отишли безвъзвратно и да са дошли нови такива. Но винаги след това настъпваше период на плодородие и благоденствие, а раждаемостта сред населението се увеличаваше. Изобщо след всяко Сливане животът на лайсите процъфтяваше.
– Ех, Сливането – промълви дядото, а старческите му очи се насълзиха.
Той бе единственият жив лайс от цялото село, който бе участвал в такъв процес. Всички останали бяха или измрели, или заминали в другия свят. И нещо повече – той бе единственият, който преди време напуснал селото при Сливане и след това се върнал обратно при следващото.
– Знаеш ли, че така се запознах с баба ти?
– Да. Как е в другия свят?
– Значи – дядото всмука от лулата, изпусна един голям кръг и продължи – помня, че ще да съм бил на твоите години. Или малко по-голям. Също както сега, гората ни страдаше от безплодие, а лайсите буквално умираха от глад. Така пред очите ми се споминаха родителите ми. – при тези думи той избърса очи – Тогава само бях чувал за Сливането, но никога не бях виждал такова. И точно в най-голямата безизходица, когато всички бяхме съвсем отчаяни, то се случи. Гората се раздвижи и отгоре се спусна един нов свят. Помня, че всичко наоколо се раздвижи бясно. Дървета и клони се прегъваха и усукваха едни други – беше нещо уникално. Въпреки, че тогава малцина от нас знаеха какво е Сливане, мисля че всички усетихме, че е точно това. Аз нямах какво да губя – по-голямата част от семейството ми беше мъртво и бях останал с едва десетина братя и сестри. Реших, че това е моят момент и се закатерих нагоре. Изкачвах се с всичката бързина и сила, която имах и подложих тялото си до краен предел. При следващото по-бурно движение, когато върховете на дърветата от другия свят отново се спуснаха и се вплетоха в нашия, реших да сграбча тази възможност. Хвърлих се към най-близкия клон и се вкопчих здраво. Не помня колко време мина, но когато всичко утихна и слязох на земята, осъзнах, че се намирам в самия рай.
– Лелее… Как искам и аз да попадна там!
– На пръв поглед изглеждаше като нашата гора. Но самите дървета бяха някак си… по-хубави. И уханието… ах, това ухание! Никога няма да го забравя. Където и да отидех този божествен аромат, който се просмукваше сякаш в самата ми душа ме изпълваше със сили и увереност. А пък колко плодове имаше навсякъде, да не ти разправям. Същинска гора на плодородието. Лайсите бяха навсякъде. А какви жени имаше, лелее – гледаш и плачеш от радост. Та там срещнах баба ти. Веднъж както се разхождах видях едно неземно красиво момиче, което се беше покатерило на едно дърво и се опитваше да откъсне плод от един далечен клон. Разбира се, веднага се затърчах да му помогна. И после знаеш как е – от дума на дума, от приказка на приказка и хоп, стана работата. Тя имаше най-красивите крака и ръце и най-изящните пипала, които някога съм виждал.
– Ехааа…
– Даа.. Оженихме се и се къпехме в любовта си, а храна имаше в изобилие. И тогава… се случи Сливане. Не искахме да напускаме този дом, ала съдбата друго ни бе отредила. Някакъв клон се спусна рязко и буквално отнесе любимата ми. А аз я обичах безумно и бях готов да я последвам и в ада, затуй се хвърлих след нея. След като всичко приключи осъзнах, че отново се намирам в старата си гора. После се намерихме и заживяхме тук. По-късно се роди баща ти заедно с останалите ни двестатина деца. Останалото е история и се връщахме в гората на плодородието само в разговорите и спомените си. Дано някой ден и ти, Наури, имаш шанса да попаднеш на по-добро място.

• • •

Потръпващ от вълнение и сгрян от домашнярката на чичо си, Генади Кестена крачеше бодро по калните улици на Студентски град в посока клуб „Ориент 44“ в компанията на верните си авери Тони Стружката и Борко Мухата. Прякорът на Генади му беше лепнат в тинейджърските години когато, за да бъде вървежен из улиците на родния си град Равда си бе боядисал косата. Запитан от приятели какъв е тоя лайнян цвят на главата му той навъсено им бе казал, че нищо не разбират и че това било цвят „светъл кестен“. Та оттогава стана Кестена.
– Манячита, шъ избухним здраво, аз ви ка‘ам – заяви Кестена и отпи от шишенцето от минерална вода, напълнено с остатъка от домашния ракиджос, който тримата бяха люскали доскоро в общежитието му – Ни съм мил чюнии в Щатити чет‘ри месеца, за да ни съ разбийм кат‘ такоз.
– Мно‘о ясно е, личице – отвърна Мухата, който както Стружката нямаше късмет на интервюто за студентска виза за Щатите.
– Ша ги порим кат риби-и, ща ги пълним кат‘ агнита-а – продължи веселбата Стружката.
И така в пиянски шеги и други възвишени закачки, характерни за студенти втори курс от МГУ достигнаха пред входа на „Ориент 44“, пред който се виеше опашка.
– И-и-и, дайба, осем лева е днеска входът – констатира Стружката.
– Ама то щото Джукелита ще пее – поясни Мухата.
– Споко е, нали аз черпя – авторитетно рече Кестена.
Редът на младежите дойде и след като Кестена плати входа на тримата и бяха претърсени за оръжие от трите бабанки на входа, зажаднелите за купон студенти се гмурнаха в пръскащия се по шевовете чалга клуб. „Американеца“, както бяха започнали да го наричат приятелите беше запазил малко сепаре, където им донесоха бутилка „Джим Бийм“, няколко редбула и ледарка. И купонът продължи с пълна сила.
Алкохолът се лееше, чаши звънтяха, поръчваха се бутилки, а новоизгряващата поп-фолк фурия Джукелита буквално взривяваше всички в клуба. Летяха салфетки и пиянски гърла пригласяха на плейбека и ориенталските ритми.
По едно време, докато Кестена се кълчеше гол до кръста на поредния припев, премрежения му поглед забеляза нещо познато. Измина няколко метра, клатушкайки се и потупа по рамото една запотена възпълна девойка, която ентусиазирано късаше салфетки и ги хвърляше във въздуха. Тя се обърна изненадано и очите ѝ грейнаха.
– Генади!
– Станке, ти ли си ма?
– Ми аз съм ми, кой да е.
Радостта от срещата беше взаимна и двамата се прегърнаха на мига. И нямаше как да не е, тъй като те имаха своята кратка любовна история. Преди да замине на бригада Кестена се беше запознал с нея в култовия чалга клуб „Галактика“ и дружно бяха друсали кючеци до пет сутринта. После се бяха прибрали в тях, където в първите часове на новия ден стоновете на Станка огласяваха студентското общежитие. След това имаха още една подобна среща, която Кестена не помнеше.
– Къде хойш кат‘ та няма е, лек? – попита с усмивка Станка, която беше родом от Айтос.
– Мчи къде, в Щатити бях.
– Въйй, туй много яко! Искаш ли да отидем някъде на по-спокойно да ми разкажеш?
– Мно‘о ясно, айди!
Кестена махна неопределено на другарите си и преди те да реагират, хванал Станка за ръка си проправи път през пияната тълпа. Беше толкова щастлив от това стечение на обстоятелствата, че забрави да остави пари за сметката, която се беше натрупала от почерпката му към приятелите, но това щеше да се узнае доста по-късно.
– Копеле, т‘ва да не е оная пача Станка, с коят‘ си тръгна наш‘то момче? – изфъфли Мухата.
– Тя е, копеле, що? – отвърна Стружката.
– Направо му се чудя на Кестенчето. За тая са ми разправяли, че отдолу има толкова прежда, че можеш да си изтъчеш два чипровски килима. И една шапка. Сигурно и за една ръкавица ще има…
– Бахмааму… Ем, за любовта няма граници.

• • •

В момента, в който телата на Станка и Кестена се сляха в едно, Наури съзря своя шанс и реши да се възползва.

————————————————————————————

(13.01.2019)

Снимка: pinterest.com

С този разказ участвах на първото за 2019 г. издание на Истории от някога по темата “Омагьосаната гора” и го прочетох наживо в ProjectCafé на 15 януари.