Нямаше представа от колко време е в това състояние – дали от няколко часа или няколко дена. Тялото му бе брутално узурпирано и не можеше да помръдне. Нещо го бе приковало в противните си обятия и не го пускаше. Нямаше и да го пусне. Нещо го бе покварило по възможно най-ужасния начин. Същото това нещо бе упоило и разсъдъка му – не изцяло, но достатъчно, за да го обезсили и отчае дотолкова, че искрено да желае бърза смърт. Знаеше, че краят му е близо, но не искаше да си представя как щеше да настъпи. Искаше просто всичко вече да се свършва. Нямаше спомен как се бе стигнало до това положение, а и вече нямаше значение.

Последното, което си спомняше, бе как някой, нещо покри лицето му и оттогава потъна в черната прегръдка на болката и безнадеждността. Оттогава бе приклещен в някаква чужда материя. Тя се бе увила около него и го бе обездвижила. Враждебен организъм го бе оплел в мрежите си от разнообразни тъкани, бе се втъкал в него и единствено измъченото му лице стоеше открито. Едната му буза бе покрита с лепкава слуз, която от време на време капеше и се смесваше с другите вещества по-надолу, а те периодично извираха от органичната плетеница, която го държеше здраво. Не усещаше тялото си, нямаше контрол над него. Но чувстваше болката. Изгарящата болка отвътре го връхлиташе на вълни, а когато затихваше оставяше тлеещи огнища в него като болезнен спомен от изминалото и страховита мисъл от предстоящото.

Не можеше да извика. Не искаше, защото нещо му казваше, че така ще стане по-зле. Нещо бе в тялото му. Нещо чуждо, нещо враждебно. Същото това нещо, което го бе отвлякло и приковало на това мрачно място по този извратен начин. Усещаше как нещото в него се движи и изсмуква живеца му. Усещаше как то расте. И когато пораснеше достатъчно… Опитваше се да не мисли за това. Не искаше да мисли за това.

Откри, че колкото повече се опитваше да се измъкне, колкото повече умът му се бунтуваше срещу тази гротескна намеса, толкова повече нещото в него се движеше заплашително. Затова бе изпаднал в състояние на полулетаргична изтръпналост, в която сюрреалистичните кошмари владееха съзнанието му. Стараеше се да не мисли въобще, просто чакаше всичко да свърши и последната и единствена надежда бе, че ще е скоро и че ще стане бързо. Хаотичните спомени за човека, който някога беше, само го караха да страда вътрешно и подсилваха стремежа му към избавление¬то, което не пристигаше.

Нещо светна в лицето му. С мъка отвори натежали клепачи. Огря го силна светлина и примижа. Усети как нещото в него се раздвижи. Болезнен спазъм премина през тялото му и той потръпна. Сред ярката бяла светлина, успя да различи човешки силует. След няколко секунди, доколкото изтерзаните му очи съумяха да привикнат в светлината, видя войник в пълно бойно снаряжение. Очите зад скафандъра шареха около него с неподправен ужас.

– Убий ме! – успя да промълви клетникът.
Нещото в него се размърда по-настоятелно. Съзнанието му крещеше от болка, но не можеше да ѝ даде глас.
– Убий ме! – изхриптя той с върховно усилие.

Войникът пред него го гледаше с нарастващ страх. Не можеше да вземе решение. Колебаеше се. Не знаеше дали е редно.

В този миг коремът на окаяника се разпори сред фонтан от бликаща кръв и от него излезе Пришълецът. Изчадието изпищя пронизително, разкривайки множество малки остри зъби.

Приемникът му се загърчи в предсмъртна агония. Войникът изкрещя от изненада. Импулсивно насочи оръжието си и натисна спусъка. От дулото излезе мощна огнена струя и пламъците мигом обгърнаха съединените същества. Пришълецът пищеше неистово, докато огънят не превърна тялото му в почернели цвърчащи останки, а бедният нещастник най-сетне получи своето закъсняло избавление.

__________________________________________________
(24.06.2015)
(Редактиран на 19.08.2019)

Разказ, вдъхновен от ALIEN.

Снимка: otakudome.com