В този ранен юнски следобед столичният парк „Света Троица“ кипеше от живот, детска глъчка, смях и родителски подвиквания. Дечурлигата тичаха по алеите, профучаваха с велосипеди, тротинетки и скейтбордове под приятно напичащото слънце. Разнасяше се аромат на пуканки, чуваше се пукот на „гърмящи пръчици“, велосипедни гуми се триеха в асфалта. Млади татковци бавно шестваха из парка с бебешки колички, разговаряха помежду си и пиеха бира от кенчета. Младежи и девойки пушеха цигари и се кикотеха за някакви глупости. Беше един от онези доста приятни дни за отмора в парка, когато времето е идеално и всеки намираше свой начин да го прекара възможно най-добре.
Недалеч от катерушките, с плаваща походка, се зададе Жената с кафето. Беше около шейсетте, със среден ръст, леко изгърбена и се придвижваше с предпазливи отмерени крачки. Ходеше внимателно и леко вдървено сякаш да не стъпи накриво и да падне върху асфалтовата алея. В едната си ръка държеше пластмасова чашка с кафе. Именно това беше заслужило неофициалното ѝ прозвище от редовните посетители в парка, които я виждаха почти всеки ден. Тя седна бавно на една свободна пейка, а кокалестите ѝ рамене издуха избелялото шушлеково яке – някога ярко лилаво, а сега бледо и безлично като целия ѝ външен вид.
Носеше протрити в колената кафяви панталони и сиви дамски обувки, претърпели няколко поправки при обущар. Сред цялата неугледност в облеклото се открояваше тънко златно синджирче, което като малко змийче следваше неравностите по крехката шия и потръпваше леко, когато сухожилията по нея изпъкваха. На него висеше дребно златно кръстче, което през четири-пет минути хващаше с тънките си пръсти, погалваше го с върха на показалеца и апатично отпускаше ръка в скута си. Правилните черти и леките скули, които оформяха лицето ѝ загатваха за някогашна красота на младини. Останалото от нея сега беше погребано под неумолимо врязалите се бръчки, тъмните кръгове около очите и нездравия цвят на кожата. Погребана изглеждаше и надеждата в тъжните ѝ бледозелени очи, запазили частица живец, които надничаха напрегнато през свободно спускащите се сиви кичури коса.
Отпи малка глътка от кафето и се облегна вяло на пейката.
– Защо се върна? – промълви тя.
Покрай нея изтича малко момче с хвърчило в ръка, следвано от други две. Последното падна и се разрева.
– Защо се върна? – рече тя по-отчетливо и очите ѝ се зареяха невиждащо нейде напред.
Майката, която беше дотърчала да вдигне и успокои плачещия си син ѝ хвърли бърз поглед. Изтупа малкия от прахта, целуна го и се върна на отсрещната пейка при мъжа си.
– Жоро, тази си говори сама.
Жоро вдигна поглед от смартфона в ръката си и махна неопределено с ръка.
– А, тя си е така. Всеки ден е тук и си говори. Безобидна е, споко.
– Горката жена – каза съчувствено майката и я загледа.
Жената с кафето пак каза нещо.
– Дали може да ѝ помогнем някак?
Жоро отново откъсна очи от телефона си.
– Не знам дали можем да ѝ помогнем – отвърна недоверчиво той.
Съпругата му започна да рови в чантата си.
– Стела, оставѝ! – каза Жоро, след като усети намерението ѝ.
– Жоро, така искам! – отвърна тя невъзмутимо и се запъти обратно към Жената с кафето.
Приближи се към нея и за миг се поколеба, когато тя отново заговори.
– Защо се върна? Видя ли какво стана?
– Извинявайте... – поде тя.
– Не трябваше да се връщаш!
– Извинявайте, госпожо...
Жената с кафето се изтръгна от вътрешния си свят и се втренчи изненадано в новодошлата.
– Много се извинявам за безпокойството, госпожо – изрече по-младата жена и се насили да се усмихне – бих искала да Ви помогна ако мога – при тези думи тя подаде банкнота от пет лева.
Жената с кафето я изгледа с недоверие.
– Моля Ви, вземете ги – каза състрадателно тя.
– Защо трябваше да се връщаш – отрони премаляло Жената с кафето и отново се загледа пред себе си.
– Госпожо...
Възрастната жена рязко се извърна, от което младата майка неволно отстъпи. Не успя да издържи на каменното изражение и безстрастно блуждаещия поглед. Смотолеви едно последно извинение и с бързи крачки се върна при мъжа си.
– Казах ти – рече авторитетно той, без да вдига очи от телефона си – Никой не може да ѝ помогне.
– Извинявай, че не съм така безсърдечна като теб – отвърна обидено тя.
– Виж, и на мен ми е жал – заобяснява се той – Но тя си е такава. Доколкото знам отдавна. Чувал съм, че преди години бившият ѝ мъж се върнал при нея. Разправяха, че бил пияница и я биел постоянно. Опропастил ѝ живота. После умрял от алкохол. Тя не го понесла много добре. Та така. Тъжна история.
– Тц-тц, горката жена...
– Мда, много гадно – съгласи се Жоро и зачете отново спортните новини.

•       •       •

– Защо ти трябваше да се връщаш, защо? Не трябваше да го правиш.
Младото семейство си беше тръгнало и на пейката седна шумна групичка тинейджъри – две момчета и две момичета. Отвориха пластмасова бутилка бира и я завъртяха помежду си. Запалиха и цигари. Едно от момчетата – с размъкнати дънки, потник и шапка с козирка – разказваше нещо смешно и след всяко изречение се хилеше с мутирал глас. Другото момче му пригласяше, а момичетата се кискаха, споглеждаха се изпод модерно оцветените си бретони и отново се заливаха в смях.
– Абе, скивай, тая си говори сама – отбеляза момчето с потника, след като беше свършил със смешката си.
– Луди навсякъде, брат – поясни развеселено приятелят му.
– Недейте така, не знаете какво ѝ е на жената – обади се една от девойките с лилав бретон.
– Я, тихо, тихо! Искам да чуя какви ги плещи.
Компанията позамлъкна. Известно време Жената с кафето не казваше нищо, само току хващаше с пръсти златното кръстче на шията си.
– Видя ли какво нещо стана? Защо се върна, защо?
Момчетата прихнаха, покрили лицата си в шепи.
– Бахмааму, тая съвсем е изпляскала – почти се задави от смях Потника.
– Изплискала е легена, брат – доуточни другият.
– Е-е-е, много сте гадни. Не се подигравайте на жената – рече другото момиче със син бретон.
– Чакай, чакай – скастри я Потника и извади смартфон.
Включи го на видео и зачака.
– Каква работа имаше да се връщаш? Не трябваше да го правиш.
Момчетата ревнаха с гърлен смях.
– Ето, уважаеми зрители – Потника обърна камерата на телефона към себе си – Добре дошли в нашата рубрика „Луди в парка“. Да видим какво още ще чуем от този екземпляр.
– Защо се върна? Ако знаех, че така ще стане никога нямаше да те оставя да го направиш.
– Защото ми писна да ти слушам глупостите – викна Потника с престорен глас.
Нова порция грачещ смях.
– Ама страшни сте тъпаци, стига вече! – възмути се Лилавия бретон.
– Трай ма! – сряза я Потника и продължи да снима.
Забавата на тинейджърите продължи още минута-две, когато пред тях застана висок здравеняк, следван от русокоса жена с бебешка количка.
– Момчета, вие някакви майтапи ли си правите тука, а? – изръмжа той и ги изгледа свирепо.
– Ами-и... – запъна се Потника и погледът му трескаво зашари по внушителните татуирани ръце на мъжа – Нищо не правим.
– А-а, нищо ли – рече исполинът и хвърли бегъл поглед към Жената с кафето и отново се обърна към водещия на шоуто – Да се пръждосвате оттука, пикльовци такива, че така ще ви запукам, че само на нищо ще ми станете!
– Хайде да ставаме – предложи тихо момичето с лилавия бретон и се надигна.
– Ама...
– Какво „ама“, бе! – избуча мъжагата – Марш веднага!
Младежите се изпънаха като струни и се изнизаха.
– Брат, май още снимаш видео – беше последното, което се чу от тях преди съвсем да се отдалечат.
– Тц-тц, ей страшни олигофрени са днешните младежи – процеди мъжът.
– Добре направи, мило – рече русокосата жена и го целуна.
– Горката женица – каза той и ѝ хвърли още един поглед преди да продължат по алеята.
– Казвали са ми за нея – поде жена му – Била женена, но мъжът ѝ я напуснал и се върнал при своя стара ученическа любов. Това я съсипало.
– Жалко, че не е могла да го преживее.

•       •       •

– Защо се върна? Нужно ли беше?
Беше изминал половин час, слънцето надничаше иззад близкото дърво и хвърляше мека топла светлина върху Жената с кафето. Тя продължаваше да стои в същата кротка поза. Малкото кафе в чашката ѝ беше наполовина.
Една футболна топка профуча през съседната алея, рикошира в ръба на бетонен кош за смет и се изтърколи под нейната пейка. Отдалеч се чуха виковете на няколко десет-единайсетгодишни деца.
– Браво бе-е-е!
– Отивам да я взема!
Едно от момчетата – с футболни шорти и фланелка – изтича през окосената тревна площ и се спря задъхано до пейката, на която доскоро седеше шумната групичка тинейджъри.
– Извинявайте, може ли топката? – викна то и избърса потта от челото си.
Жената с кафето не реагира. Пръстите ѝ напипваха малкото кръстче на шията ѝ.
– Извинявайте, госпожо – викна по-силно момчето – Може ли топката? Ей, там до крака Ви е.
Тя отпусна ръка в скута си, а с другата доближи чашката до устните си и отпи миниатюрна глътка.
– Айде бе-е-е! – провикваха се приятелите му – К‘во се моташ?
– Изви... – момчето се спря защото Жената с кафето бавно завъртя глава към него.
– Защо се върна? Защо ти трябваше?
Дори от това разстояние то забеляза как втренченият ѝ поглед сякаш минава през него. Преглътна сухо и отстъпи крачка. Кракът му се чукна в ръба на пейката.
– Кажи ми защо!
Момчето се обърна и побягна назад.
– К‘во стана бе? – попита го един от приятелите му когато го видяха да се връща без топката.
– Ти иди да я вземеш! – тросна се то, без да го поглежда и приклекна да оправя връзките на маратонките си, които си бяха добре стегнати.
– Ей, голяма си шматка, Роско – укори го приятелят му и тръгна към Жената с кафето.
След минута се върна без топката и се спря нерешително при останалите.
– Ще кажа на вуйчо ми да я вземе – каза то намусено като се стараеше да избягва учудените им погледи.
Запъти се към една от пейките, на която седяха трима трийсетинагодишни мъже, които се черпеха с бира и мезеха пържени картофи и цаца от пластмасови тарелки.
– Какво стана, Светльо – запита с пълна уста един от тях – оплешивяващ мъж с очила с дебели рамки – Пак ли качихте топката на някое дърво?
– Не. Ела да ти кажа – каза неохотно Светльо.
Вуйчо му се надигна тромаво и двамата отидоха няколко крачки встрани. Момчето му прошепна ситуацията в ухото и посочи с ръка.
– Щото не исках приятелите ти да чуят – смънка то.
– Няма проблем – смигна вуйчо му и разроши косата му – Отивам.
Той закрачи към пейката на Жената с кафето и когато я наближи забави ход.
– Защо се върна? Защо, защо? – мълвеше тя.
Приближи се неуверено с натежали крака.
– Извинявайте, аз само да... – той се наведе несръчно и протегна ръка към топката.
Жената се извърна към него и прикова поглед в лицето му. Но сякаш не го виждаше, а гледаше нейде отвъд. От едно от воднистите ѝ очи се стече сълза и си запроправя път през тънките като конци бръчици.
Мъжът напипа топката с пръсти и я взе.
– Извинявайте за безпокойството – промърмори и се отдалечи бързо.
– Проблеми ли има, Марто – попита го един от компанията – едър мъж със слънчеви очила – след като вуйчото беше върнал топката на момчетата и се настани обратно при тях.
– Абе... – започна Марто и се зае да си свива цигара – Топката на малкия отишла под пейката на една жена, а тя си говори сама.
– Е, има ги и такива.
– Ами тя е... доста странна. По едно време ме погледна и направо ме побиха тръпки.
– Изтръпнаха ли ти шушоните, Марто? – прихна третият от мъжете.
Марто го изгледа сериозно и запали цигарата.
– Човече, мани майтапа. Всякакви луди съм виждал, но тази жена просто...
Едрият мъж свали слънчевите очила и хвърли поглед в посока на пейката, където беше Жената с кафето.
– О, знам я тази – констатира той – Често идва тук. Сестра ми ми е казвала за нея. Не случила на мъж навремето. Омъжила се за някакъв, но не знаела, че преди това е бил върл комарджия. В началото на брака им въобще не се занимавал с тия неща. Но лека-полека отново се завърнал към тези си навици. Нещата загрубели, задлъжнял яко, разпродал покъщнината. Разни хора почнали да го търсят, искали да го бият, ей такива проблеми. Накрая се самоубил и оставил жена си да се оправя с дълговете му. Та оттогава е тъй.
– Ех, завалийката.

•       •       •

– Защо се върна? Трябваше ли? – мърмореше Жената с кафето под галещите слънчеви лъчи на късния следобед. Беше се появил слаб ветрец, който милваше посивелите ѝ кичури.
На алеята се разнесе препирня от десетина мургави момчета на около дванайсет-тринайсет години. Начело войнствено крачеше едно хлапе с избеляла жълта фланелка, която му стигаше почти до коленете и го обгръщаше като рокля. В ръцете си подхвърляше тесте карти и останалите го следваха с крясъци.
То се просна на една пейка, а по-бързите успяха да се наместят до него, което доведе до кратка свада между закъснелите. Момчето с жълтата фланелка, което се изявяваше като тартор им викна и те позамлъкнаха. Заговори им нещо, някои го слушаха, други говореха помежду си и не му обръщаха внимание. Той се раздразни и им се развика. Това предизвика нова хаотична разпра, която още повече го разпали и започна да им се кара. Тези, които му отговаряха по-дръзко отнасяха шамар. В гнева си наплю едно хилаво момче с увиснала устна. Останалите се кротнаха за малко и го загледаха почтително. Малкият главатар продължи да ги наставлява, но скоро пак се изнерви и отново се развряка. Последва друга кавга, а измачканото тесте карти преминаваше от ръка на ръка. Накрая той го грабна от едно високо и слабо момче с прокъсан потник и го ритна злобно в крака. Разкряска се на всички, между тъмните му устни се разхвърчаха слюнки и попържни и в яда си запокити нанякъде тестето. Картите се разпиляха по алеята и тревните площи, а вятърът сякаш само това чакаше и ги разхвърли още по-надалеч.
Тарторът демонстративно тръгна да си ходи, закрачи ядосано и продължаваше да гълчи. Другите моментално го последваха и врявата постепенно се пренесе в друга част на парка. Последно беше останало високото момче със скъсания потник. Суетеше се около картите, но после явно взе решение и се спусна след шумната тайфа.
– Ей! – плътен мъжки глас го закова на място и малкият стреснато се огледа.
От отсрещната пейка навъсено го гледаше брадат мъж в средата на трийсетте. В едната ръка държеше преполовена бутилка бира, а в другата – поизмачкано старо издание на стивънкинговския „Гняв“.
– Тия карти тъй ли ще ги оставиш? Там ли им е мястото, а?
– Ма не съм ги хвърлил аз!
– Не ме интересува, бе! – избоботи мъжът – Ей го кошчето, действай!
Момчето се подчини безропотно и бързо тръгна да събира разпръснатите карти. Периодично вдигаше глава, само за да срещне каменното изражение на мрачния непознат и трескаво подновяваше дейността си. Последните няколко карти се бяха озовали пред Жената с кафето и малкият се запъти натам.
– Защо се върна? – рязко проговори тя.
Както се беше навел, от изненада тупна по задник.
– Защо ти трябваше да се връщаш?
– Аз... – езикът му се оплете.
Гледаше право към него и му се стори, че изучава вътрешностите му с воднисто-зелените си очи. Обля го студена пот, а пикочният му мехур натежа. Обърна се с умолителен поглед към брадатия мъж.
– Всичките! – поясни с твърд тон той, без да го изпуска от поглед.
– Ама...
Мъжът се изправи заплашително. Момчето мъчително преглътна и се зае да събира останалите карти, като се стараеше да не поглежда към жената. Протегна ръка към последната карта, която беше на педя от обувките ѝ.
– Защо?! – отново се обади тя.
Малкият изтръпна и намокри гащите. Пръстите му сграбчиха картата заедно с някакъв фас и найлонче от цигари и си плю на петите. Пътьом хвърли всичко събрано в близкия кош за боклук. Мъжът го проследи с поглед, докато не се скри от полезрение и седна. Отбеляза с хартийка страницата докъдето беше стигнал и извади смартфона си. Отвори приложението за съобщения и избра потребител с име Bebs.
“Бебс, да ти разправям какво стана сега“, написа.
Почти веднага получи отговор:
„:) ??“
Зае се да трака по виртуалната клавиатура и за няколко минути разказа случилото се преди малко. Изпрати съобщението и зачака. Извади метална табакера със свити цигари и запали. След малко се появи отговор от Бебс.
„Оф, тия са страшни идиоти. Добре си направил, Бебс.“, последваха емотикони със сърца и целувки.
Той отвърна с гиф картинка на гушкащи се анимационни мечета. Приятелката му продължи да пише.
„Сещам се за коя жена ми говориш. Горката, много ми е жал за нея. Чувала съм, че преди години била женена за някакъв отвратителен човек. Занимавал се с кражби, побои, изнудвания, такива неща. Попаднал в затвора и тя с триста зора успяла да се разведе с него. Сгодила се за друг и когато тоя излязъл на свобода, една вечер влязъл с взлом в дома им и пред очите ѝ наръгал годеника ѝ с шивашки ножици. Над двайсет прободни рани. Клетникът умрял на място, а след това тоя изверг я пребил зверски. Добре че се намесили съседи и дошла полицията. Казват, че когато го извеждали крещял, че ще се върне за нея и ще довърши започнатото.“
„Леле, ужас! Дано още е в затвора.“
„Май е с доживотна.“
„Малко му е! А тази жена... Никой не заслужава подобна съдба.“
„Да. Това трябваше да се случи на онзи.“
Чатът завърши с няколко сладникави емотикона.

•       •       •

– Защо, защо се върна?
Златистият слънчев диск бързаше да се скрие зад отсрещната жилищна кооперация. Посетителите в парка постепенно оредяваха, но детската глъч продължаваше да се чува от различни краища.
Жената с кафето отдавна беше привършила с напитката си и продължаваше вяло да държи с два пръста празната пластмасова чашка. Почти не беше мръднала от мястото си откакто беше седнала на пейката.
Откъм катерушките се зададе възрастна двойка. Жената беше хванала под ръка мъжа и двамата тихо разговаряха, докато вървяха с равномерна походка.
– Защо ти трябваше да се връщаш?
Двойката подмина Жената с кафето и възрастната дама ѝ хвърли съчувствен поглед.
– Ех, Боби, с това ще запомня София – подхвана тя – малко да се поразходиш тук и на всеки ъгъл ще попаднеш на такива хора.
– Е, разбирам защо ти прави впечатление, како – каза спътникът ѝ – Там при вас в Балкана не е така. Тук е част от пейзажа, това е положението.
– А... при нас във всяко градче има по няколко и всички си ги знаят. Но тука... Боже опази.
Брат ѝ не отговори. Отдалечиха се още и вече не чуваха спорадичните ѝ обаждания.
– Познавам я, това е Виолета – рече Боби – Навремето с мъжа ѝ бяхме колеги в „Кремиковци“. Много свестен човек беше. Жалко, че си отиде толкова скоро.
– О...
– Мда... Евгени се казваше. Работеше в машинното. Много кадърен монтьор. И един скромен, благ...
– Все добрите хора си отиват – промълви сестра му.
– Да. Не беше от най-приказливите. Според мен там просто нямаше много хора, с които да размени приказка, различна от мачове, коли или далаверки. Чак след десет-единайсет години разбрах, че хобито му било ръчно да изработва бижута. Оттогава го опознах и открих колко интелигентен и начетен човек е. Приятни ми бяха разговорите с него.
– Много интересно хоби.
– Веднъж даже ме покани у тях да почерпи от новата реколта на виното му. Никога няма да забравя колко чист беше домът им. Всичко светеше. Масата беше приготвена все едно, че президентът ще идва. Съпругата му беше къщовница и половина.
Сестра му отвори уста да попита нещо.
– Нямаха деца, ако това щеше да питаш – отгатна въпроса ѝ Боби – Живееха си двамата заедно с две котки. Много любезни домакини. Мисля, че не приемаха често гости и се чувствах специален. После Евгени ме заведе в гаража, който беше преоборудвал в малко ателие. Там ми показа какво майстореше за предстоящия рожден ден на жена си – златно кръстче.
– Ех, толкова мил жест.
– Да... В завода имаше един циганин – Радко. Ползвахме го за общак. Постоянно взимаше пари назаем. Веднъж беше задлъжнял много на Евгени и после спря да идва на работа. Оказа се, че са го уволнили поради ред причини. Та Евгени отиде да го търси у тях във „Факултета“. И там станал инцидентът.
– О, Боже!
– Къщата се запалила. Къща е силно казано, понеже Радко, жена му и децата им живеели в някаква постройка. Изгоряла напълно. После от полицейската сводка разбрах, че причина за пожара била пламнала мазнина в нагорещен съд. Някой плиснал вода – което е огромна грешка – и пламъците буквално експлодирали. Жената на Радко изгоряла на място. Започнали да изкарват децата. По думи на очевидци Евгени се върнал в горящата постройка. Тогава гръмнала газовата бутилка и повече не излязъл оттам.
– Ох... – простена сестра му – Ужасно... Защо се е върнал?
– Не знам. Не знам доколко са достоверни подробностите, но това е официалната версия.

•       •       •

– Защо се върна?
Пейзажът в парка беше придобил оловносив цвят, който неизбежно отстъпваше място на промъкващия се мрак. В далечния край до малката църква се чуваха последните детски възгласи и гласовете на подканящите ги родители. Беше захладило.
– Защо ти трябваше да се връщаш?
В безплътна енергийна феерия, на пейката до нея, съзнанието на Евгени милваше едната ѝ страна с невидима ръка.
– Беше останало още едно дете...

 

15.10.2020


Разказът е публикуван в леко съкратен вариант в брой 149 на сп. "Осем".

Илюстрации: Вичи Йорданова