Дебютната за писането ми 2015-а година измина. Наричам я така, защото тогава за пръв път се захванах наистина по-сериозно, отдадено и съсредоточено, отколкото в спорадичните ми и непостоянни опити, които датират от тинейджърските ми години. Сега няма да се връщам толкова рано. А ще се върна в средата на 2013-а година. Тогава, след много отлагания реших най-накрая да започна да пиша разказ. И о, чудо, взех, че започнах! Имах си гениална (поне според мен тогава) идея, засилих се... и след време спрях. Имаше периоди от месец-два, в които не пипвах нищо. Приемах го едва ли не като задължение и осъзнавах, че това е много грешен подход. Започнах да умувам, съмнения се прокрадваха, мързеше ме, но все пак лека-полека напредвах. По едно време нямах търпение да го завърша, за да мога да започна да пиша други неща. И "само" за година и половина успях да завърша въпросния си разказ "Личен апокалипсис". В крайна сметка излезе 29 страници (Times New Roman, 12). Бях много горд от себе си. (Друг е въпросът, че погледнат от мен сега, този разказ е меко казано трагедия и му трябва сериозна редакция; и все пак му се кефя на отрочето.) Публикувах го в края на 2014 г. и сякаш вече бях свободен - готов да "избухна".

Мисля, че за последвалите събития, заслуга има най-вече милата ми жена Юлия, която много обича да споделя какво ли не в социалните мрежи. И ето, беше януари 2015 г., когато ми прати линк (преди това, споделен от Явор Цанев, за когото не знаех нищичко) за първото издание на литературната инициатива "Истории от някога". Имаше зададена тема ("Златото на дракона"), праща се разказ и живот и здраве авторът бива избран да го прочете наживо. Пред публика. Пред живи хора. Въодушевих се много и взех, че измислих фентъзи разказ, пратих го и не след дълго получих отговор от организатора на събитието Николай Николов-Козия, че разказът ми е избран да бъде прочетен от мен на първото издание на "Истории от някога". И така колелото се завъртя. На въпросното четене се запознах с Козия, Явор Цанев, Бранимир Събев, Иван Величков. Нищо не знаех за тези хора, но в последствие научих. Открих, че с тях (както и много други, с които в последствие се запознах) имаме много сходни предпочитания към книги, жанрове и автори. За пръв път попадах в такава среда, където мога да си говоря за литература и най-важното - за литературата, която ми харесва и която винаги съм харесвал.

Благодарение на месечните теми на "Истории от някога", в които съм участвал десет поредни пъти досега, мотивацията и въображението ми се поддържаха и пишех разкази. Паралелно с това участвах в различни конкурси за разкази. Колкото и смешно да звучи, много се радвах на престижното си 19-то място от конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян за 2015 г., понеже разказът ми "Среща с президента" влизаше в първите 20, които щяха да бъдат публикувани в електронна антология на сайта на Сборище на Трубадури. Тази електронна антология така и не видя бял свят, но няма значение.

С времето някои мои разкази бяха публикувани в няколко сайта, фейсбук страници и една електронна книга. И ето, случи се така мечтаната от мен първа публикация на хартия. Разказът ми "Злощастно недоразумение" присъства в 14 бр. на сп. Дракус на издателство Gaiana book&art. Особено се радвам, че това се случи именно там, защото само в изданията на това издателство срещам произведения на български автори, които така добре пасват на моя вкус.

После реших да се пробвам да участвам в Алманах Нова Българска Литература Проза 2015 на издателство Фондация Буквите с мой разказ и се получи. Разказът ми "Килерът" беше включен в книгата. На премиерата в читалище "Николай Хайтов", за пръв път казах няколко думи за себе си и за разказа пред публиката. Пред живи хора.

Благодарение на Иван Величков, който изнамери отнякъде и сподели линк за конкурс за кратък хумористичен разказ на тема "Ако бях шеф...", макар и два дена преди крайния срок, успях да напиша разказът "Шефът Венко" още същата вечер, пратих го и три седмици по-късно на церемонията по награждаването, разбрах, че е отличен с публикация в едноименния сборник.

Четвъртата ми публикация на хартия е в Алманах "13 черни котки", където участвах в едноименния конкурс на Фондация "Български издател". Разказът ми "Деветият живот" беше избран от журито да присъства в книгата. Участвах в двете премиери - в НДК в рамките на Панаира на книгата за 2015 г. и в читалище "Николай Хайтов".

И ето, случи се така, че за 2015 г. написах 19 разказа, 4 от които са публикувани на хартия. Подобрих стила си на писане, но не си правя излишни илюзии и знам, че имам още много какво да науча. А това става с писане, четене и вдъхновение. Живот и здраве, предстои първата ми самостоятелна книга - сборник с разкази.

Запознах се с много и различни автори, с някои от които станахме приятели и поддържаме връзка. Изключително много се радвам, че в тяхно лице срещам подкрепа, ентусиазъм и насърчаване в моите писателски начинания. Както и добра компания за бира. Приятели, благодаря ви от сърце за всичко и прощавайте, че не ви споменавам всички поименно, вие знаете кои сте. Благодарности на семейството ми, близките и приятелите ми за окуражаването и добрите думи. Благодарности (момент да разгъна докрай листчето, че с другата ръка държа Оскар-а) на майка ми, че от малък разпали любовта ми към книгите. И накрая, но не и на последно място, разбира се, благодарности на страхотната ми съпруга Юлия, която ме побутваше да започна да пиша сериозно и последователно - моят личен редактор и коректор, човекът който споделя с мен емоцията от всичко това.

Да сме живи и здрави и нека 2016 г. е още по-успешна за всички ни! Наздраве!