ПОНЕДЕЛНИК
Иван излезе от входа на блока и се запъти към близкия павилион да си вземе цигари и кафе. Не се беше наспал и бе кисел. И тази сутрин малката ги бе събудила в 7 – един час по-рано от обичайното му ставане от сън. От почти почти пет месеца беше баща и системното недоспиване бе нещо обичайно за него и жена му. Иван влезе в павилиона и си купи бяло „Боро“ и дълго двойно кафе с течна сметана. Имаше нужда да се събуди и да влезе в час със задачите, които му предстояха. Засега избягваше да мисли за тях. Искаше да се отдаде изцяло на този 10-минутен Ритуал всяка сутрин преди да тръгне на работа, който се наричаше „кафе-цигара-размисъл“.
Запъти се към паркинга и се качи в 15-годишното си Волво. Запали колата и я подкара към Мястото за изпълнение на сутрешния ритуал. Мястото бе на бул. „Инж. Иван Иванов“, от вътрешния завой на реката, който Владайска река правеше точно преди да продължи по бул. „Сливница“ в посока центъра. Беше си го заплюл от няколко месеца откакто откри, че може да се паркира отстрани на еднопосочния път. Там му бе приятно и спокойно и можеше да остане насаме с мислите си. Там изпушваше първата за деня цигара, там бе и първото кафе за деня. Пет минути сутрешно уединение.
Иван стигна до Мястото и отби вляво, за да паркира. Изгаси двигателя и се замисли над предстоящите си грижи. Основният му проблем бе, че се бе забъркал с някакъв лихвар от кв. „Хаджи Димитър“. Малко преди да се роди дъщеря му им трябваха пари за секциото, което предстоеше на жена му. Струваше 800 лева, а и щяха да им трябват още пари след това за първоначалните бебешки покупки. Искаха да изтеглят 1500 лева потребителски кредит, но поради лошата кредитна история на Иван това не можа да се осъществи, а безработната му жена просто нямаше шанс за това. И двамата бързо бяха отхвърлиха идеята за заеми от приятели – един вид, не им се искаше да дължат пари на близки хора. Затова в крайна сметка решиха да ползват услугите на лихвар.
• • •
Със Зарко Зъба ги свърза някакъв познат на техен приятел. Почти му направи реклама като ги увери, че бил помогнал с пари на много хора и не бил „като другите лихвари“. Времето ги притискаше – оставаха 2 седмици до терминът на жена му и Иван се реши да действа със Зарко. Срещата им я уреди въпросният познат, който след това Иван така и не видя повече. Беше в едно квартално кафе в „Хаджи Димитър“. Зарко Зъба бе едър и висок оплешивяващ мъж на средна възраст. Придружаваше го също толкова едър мъж, но значително по-млад. След като се здрависаха, Зарко обясни, че човекът с него му е сътрудник в бизнеса и да не се притеснява, че и той ще присъства на срещата – бил „негов човек“. Иван естествено не си бе помислял да възразява срещу този факт. Иван му каза, че има нужда от 1500 лева. Зарко го изслуша внимателно, запали цигара и го офертира за 20% лихва и вноски в продължение на 6 месеца. „Шест месеца – нито повече, нито по-малко. Може да ти се струва неизгодно, пич, но ей сега си стискаме ръцете и ти ги вадя кеш. А и ми изглеждаш свястно момче и ще ти дам един месец гратисен период.“ Първоначално Иван се поколеба, но образът на нероденото му дете изникна в съзнанието и той реши, че трябва да направи всичко, за да осигури семейството си. Стиснаха си ръцете. Зарко се усмихна (сякаш бе спечелил някаква награда), разкривайки пожълтял кучешки зъб, счупен по особен начин, който го правеше още по-заострен. В следващия миг извади от якето си книжен плик и му отброи 15 столевки. Бяха чисто нови.
• • •
„Да го духа шибаният Зъб!“ помисли си с яд Иван и запали цигарата си. Малки искрички пробляснаха от пламъка на запалката. Първата дръпка винаги му се струваше омайващо неангажираща, но сега мислите му бяха изцяло насочени към шибания Зъб. Събитията от последните няколко месеца сякаш минаха като на лента докато пушеше.
• • •
Естествено не беше така просто както си го представяше. Иван в действителност се възползва от гратисния период първия месец, през който можеше да не плаща. Вторият месец отиде в кафенето да плати първата си вноска. Зарко не беше там за срещата, но на негово място бе по-младият му сътрудник. Той преброи 300-те лева и сякаш се подсмихна на себе и каза „Айде, следващият път ще дадеш останалите.“ След това се ухили някак странно снизходително и си тръгна. Иван не разбра точно какво имаше предвид сътрудникът, но го узна следващият месец. Този път в кафето бяха Зарко, сътрудникът му и още двама мъже и пиеха бира. В моментът, в който Зарко фиксира Иван му махна да седнат само двамата на друга маса.
– Ето за този месец – каза Иван и му подаде следващата партида от 300 лева. Зъба ги преброи и сякаш не бе изненадан.
– Пак 300. Направих ти услуга миналия път, един вид така от добро желание. Виждам, че си в затруднение, но ти нещо започваш да се ебаваш с мен – усмихваше се по начин, който не се харесваше на Иван – Мислех те за свястно момче, но май нещо...
– Чакай, чакай – прекъсна го Иван – Нали всичко е точно? 20% на 1500 е 1800, нали? И за всеки от шестте месеца ти дължа по 300 лева, нали така?
– Така е, но забравяш първия месец. Гратисен е защото ти позволявам да не плащаш още тогава, но това не означава, че не ми дължиш пари за него. И се разбрахме за шест месеца, нито повече, нито по-малко, нали така? – Зарко дръпна жадно от цигарата си – Така – отговори си той и продължи – Всяко пропуснато плащане или липсваща сума се добавя към главницата. И след като ти реши да се възползваш от него вноските ти стават по 420. Вторият месец ми носиш само 300 - следователно вноските ти стават вече 450 лева. Днеска ми носиш пак 300 – следователно вноските ти стават... – Зарко размърда беззвучно устни докато смяташе – 650, чаткаш ли?
– Ама как така, това е повече от двойно – повиши глас Иван. Обзе го безпомощен гняв, който започваше да прелива бавно, но сигурно в страх. Мъжете от съседната маса се обърнаха към тях. Един от тях даже се усмихна. Тази усмивка не му хареса – Не се бяхме разбрали така. Какви са тези допълнителни олихвявания? Не ми каза, че първата вноска се добавя към общата сума...
– Виж какво – Зарко стисна устни. Физиономията му бе такава сякаш за последен път прави някому услуга – Явно не си наясно с този бизнес. Аз да не съм банка, бе?! Имам семейство да храня и бизнес да въртя! Оставям те и този месец, за да видиш колко съм добър. От следващия месец обаче искам от теб да си плащаш по 650, ясно ли е? И всяко плащане по-малко от 650 се добавя към основната ти сума и лихвата расте. – Зарко натърти на думата „расте“.
Иван отказваше да повярва, че това се случва на него. Изнудване от лихвар. За момент почти онемя. Явно това бе достатъчно за Зарко, който се възползва от момента и продължи на висок и бодър глас:
– Ми супер, разбрахме се значи – Зарко се изправи, Иван механично направи същото. Зарко хвана десницата му и я стисна – Айде, значи другия месец пак ще се видим – усмихваше се като типичен търговец.
– Момче, заведението затвори – беше един от мъжете от масата на Зарко. Докато Иван понечи да се обърне към гласа, Зарко се пресегна към него и приятелски го хвана за врата. Усмихна се и го доближи към лицето си. Отдалеч може би изглеждаха като стари приятели, които си споделят нещо поверително.
– И само да знаеш, пич... Очаквам да си точен с мен следващият месец, така както аз бях точен когато ти дадох 1500 лева кеш – Зъба бързо облиза устни. За момент се мярна острият му кучешки зъб – В противен случай няма да съм толкова добър към теб – при думата „добър“ Зъба рязко стисна врата на Иван. Беше точно за една секунда, но посланието бе точно предадено.
Четвъртият месец Иван нямаше исканата от него сума и можеше да отдели 375 лева. Със свито сърце тръгна към кафенето, премисляйки наум по какъв начин да изложи фактите икак точно да убеди Зъба, че вече ще бъде коректен платец и че просто му трябва още един месец, за да си стъпи на краката. Мислеше си веднъж завинаги да плати всичко, което трябва на този кожодер и повече никога да не се занимава с подобни хора. С разтуптяно сърце влезе в така противното вече за него кафене, но Зарко не се виждаше никъде, нито пък някой от сътрудниците му. За момент си помисли, че може би по някаква причина всичко ще си бъде наред и ще му се разминат заплахите, когато барманът бързо го върна на земята.
– Търсиш ли някой, младеж? – Иван се обърна и видя зад барплота дебел мъж с много космати ръце. На едната си ръка имаше солидна златна гривна. Разпозна гласът му – бе човекът, който го информира предният път, че заведението е затворено когато се „разбраха“ със Зъба. – Зарко ли ти трябва? – попита той. Беше го познал. – Няма го в момента, но ако имаш нещо за него можеш да го оставиш тук.
Имаше ли избор? Явно схемата им бе добре разработена. Иван подаде плика с парите на дебелия барман и побърза да излезе навън на свобода. Нямаше и 2 минути откакто тръгна с колата от квартала когато ненадейно от някаква малка пряка, един Опел препречи пътят му. Бе в недоумение точно една секунда и после му стана ясно. Беше дошло време за първото официално предупреждение на Зарко Зъба. Когато тримата едри мъже излязоха от Опела и се насочиха към него осъзна, че каквото и да се случи сега, ако след време подобна среща пак се състои – то тя щеше да е доста по-неприятна. Единият от мъжете бе сътрудникът на Зъба. Именно той крачеше отпред и когато стигна до шофьорското място на Волвото на Иван, почука тактично по стъклото. Иван прецени, че ако не отвори или пък ако се опита да избяга (не че имаше къде) само би си утежнил още повече и без това утежнената ситуация. Промърмори някаква измислена от него си молитва и отвори вратата. Добре премереният прав десен на Г-н Сътрудник го посрещна право в носа. Нещо изхрущя. Нямаше време дори да се уплаши. За част от секундата дори се зачуди защо първо не го заплашваха (ей така да загрее) и след това да преминат по същество. Болката бе донякъде поносима, но веднага след това започна обилно кръвотечение и очите му започнаха да сълзят зверски. Иван посегна да хване счупения си нос, но две силни ръце го хванаха за ръцете и рязко го издърпаха навън. Предпазният колан още бе затворен и при издърпването се вряза остро в корема му. Измуча от болка, опитвайки се по някакъв начин да не бъде разполовен на две. Приглушено чу как някой изпсува нещо като „Ще го еба в колана!“ и след това същият този някой се пресегна към колана, чу се познатото „щрак“ и миг по-късно последва ново издърпване. Този път буквално излетя от колата със засилка и за малко да нацели централно с глава някакъв уличен стълб. Като по чудо се размина на сантиметри от него, но пък за сметка на това стъпи накриво на един бордюр и падна тежко на единия си хълбок. Имаше време точно да избърше насъбралата се кръв около носа си когато двете силни ръце го хванаха под мишниците и го изправиха на крака. Последва нов удар този път в бъбреците. Лицето на Иван се изкриви и той извика от болка, но вместо вик се чу сподавено хъркане. Последваха още няколко удара в бъбреците. Иван буквално бе заслепен от постоянно усилващата се болка. Не чувстваше краката си. После осъзна, че някой все още го придържа изправен. В следващия миг мъжът, който така услужливо го придържаше прав, рязко го обърна на 180 градуса и го блъсна назад. Иван се препъна и тъкмо когато си мислеше, че ще си разбие главата в някой ръб се тръшна тежко на предния капак на колата си.
– Абе пич, защо ни караш сега да правим такива неща, а? – това бе гласът на Г-н Сътрудник. Размазаното от сълзи и кръв зрение на Иван все пак различи масивната му фигура надвесила се над него. За момента не виждаше останалите си нападатели, но бе убеден, че са по-наблизо отколкото предполага. – Виж се на какво приличаш. Струваше ли си да се правиш на големия тарикат заради това, а? – Иван чу хихикане от двете си страни – ето къде се бяха позиционирали сътрудниците на Г-н Сътрудник.
– Гждбпл... – Иван се опита да каже нещо, но не му се удаде.
– Абе, той иска да вземе думата – каза един глас отляво.
– Ами да му я дадем тогава – отвърна му друг глас отдясно.
– Жлвп...... момчета – успя да произнесе Иван - ... Нека ... ви обясня...
– Ама виж какво – това бе Г-н Сътрудник. Тонът му бе почти приятелски. – Обяснения всеки може да дава. Така че, нека аз ти обясня накратко ситуацията. Не ме интересува какво ще ми кажеш. Взел си пари назаем и си се съгласил на условията. Мен ме интересува обаче, че не спазваш тези условия. И въпреки добрата воля на човекът, който ти даде ей така 1500 лева кеш, който ти предложи да не ти търси пари първия месец – ти реши, че можеш да го раздаваш тарикат. Ти дори реши – Г-н Сътрудник натърти на думата „реши“ – че можеш да го раздаваш тарикат и след това когато не си плащаше пълната вноска, а и доста след това. Аз дори направих компромис с това, дадох ти шанс един вид. Разбираш ли ме добре? – при тези думи Г-н Сътрудник го ръгна с два пръста в корема, като че ли държеше пистолет. Иван се сви инстинктивно, но удар не последва. – Но не – ти реши, че може би и този път ще ти се размине, нали? Еми да, ама не! Ще си платиш за всичко до последната стотинка. Ще си платиш и затова, че ни губиш времето да се занимаваме с такива неблагодарни отрепки като тебе. Ако трябва кръв ще повръщаш всеки ден, но ще си платиш всичко! – след тези думи Г-н Сътрудник кимна към хората си и Иван бе рязко изправен. Последва мощен удар в корема, от който имаше чувството, че целият му въздух го е напуснал за постоянно.
– Момче, мисли му ако следващият път нямаш 1000 лева. Ако трябва през гъза ще ти ги изкарам!
Иван се бе сгърчил на две и хриптеше като риба на сухо. Сътрудниците се качиха в колата си и отпрашиха с мръсна газ, свистейки с гуми. „Точно като на кино.“ успя да си помисли Иван и в следващия миг усети как някаква революция се случва в корема му. Внезапен спазъм го прободе и сякаш вътрешностите му се напълниха със сярна киселина. След това повърна.
• • •
Иван потръпна от тези спомени. Не искаше да си спомня колко време се бе възстановявал след това и колко трябваше да лъже жена си – бе й казал, че се е опитал да помогне на приятел в пиянско сбиване в бар. Не искаше и да мисли какви ще трябва да ги измисля, ако нещо подобно се случеше отново. Въобще даже не искаше и да си представя.
Беше преполовил цигарата си. Чувства на гняв, омраза и страх се преплитаха в него. Ако можеше щеше да изпрати най-зловещия апокалипсис на тези хора. И най-вече към Зарко Зъба. Откровено с цялото си съществувание, желаеше неговата смърт и не изпитваше никакви угризения на съвестта от подобно щение.
• • •
Но нещата не можеха да продължават така. В интерес на здравето и живота си. Също така и заради сигурността на жена си и бебето. Трябваше да измисли нещо, но страхът от нова среща със сътрудниците на Зъба сковаваше всякаква рационална мисъл. С дните загуби здравия си сън – будеше се от време на време през паузите, в които малката ги оставяше на мира за малко и съвсем не се наспиваше. Работата също започна да се превръща в мъчение. Вкъщи се опитваше да се разсее с четене на книги, но трудно прочиташе и една страница без в съзнанието му да се появи летящият юмрук на Г-н Сътрудник, насочен към лицето му. Пробва да гледа филми. Донякъде вършеха работа. Не се налагаше да разсъждава много-много, просто се отпускаше и се оставяше филмът да го погълне доколкото това бе възможно. Една вечер гледа някакъв стар филм тип „главният герой е каратист и им разказва играта на всички“. Хареса му един от съветите, който учителя даде на своя ученик, а именно „Опознай врага си.“ Естествено, че не чуваше за пръв път това, но му стана приятно, че му бе напомнено по този начин и възприе тези думи буквално като съвет.
На следващия ден Иван реши да приложи на практика съвета на учителя и се зае да го проучи колкото може. Разговорите с квартални познати не хвърлиха особено много светлина за Зарко Зъба, при уж случайно подхвърлената тема за лихварите в София. Научи, че май бил лежал в затвора навремето и че е в играта от доста време. Бил един от старите лихвари в града. Иван не се и учуди, но това не бе достатъчно – искаше да знае повече подробности. В крайна сметка след няколко десетки опита в няколко различни търсачки в интернет попадна на някакъв блог, чийто автор се бе посветил да пише за лицата от сенчестия бизнес в България. Според Иван информацията по темата в този блог въобще не бе изчерпателна защото липсваха много знакови фигури от истинския мутренски живот от 90-те години, но това не го интересуваше защото попадна на цял постинг посветен на Зарко Михайлов – Зъба. Пулсът му се ускори и запали цигара.
Оказа се, че Зарко има богата криминална биография, датираща още преди така наречения преход към демокрация. През 1977-а е била първата му среща със закона когато го заловили за някаква дребна кражба. Изпратили го в изправителен дом, не след дълго от който избягал. Последвали още кражби, след това измами на възрастни хора. Ново изпращане в изправителен дом и ново бягство. После се специализирал в някакви далавери в складове на едро. Иван предположи, че е имало и доста други „специализации“, които авторът на блога не знае. Началото на 80-те бил заловен с още няколко човека близо до турската граница с някакви златни монети и получил присъда от 5 години, от които излежал 3. Според непотвърден източник след излизането си от затвора в средата на 80-те, Зарко е бил вербуван от ДС като доносник за района на квартал Хаджи Димитър. А може и да е бил вербуван още в затвора, помисли си Иван. След събитията през 89-та работил известно време в чейндж бюро, а след това започнал бизнес в заложна къща и лихварство в същото време. Авторът на постинга посочва как с годините Зарко постигнал някакъв достоен за възхита от конкурентите му баланс между лихварския бизнес и този със заложната къща. Някак си се припокривали един вид. В средата на 90-те няколко пъти бил обвиняван в рекет и веднъж дори почти да влезе в затвора, но ненадейно се появил някакъв проблем със сърцето му, последвало лечение и присъдата била смекчена. „Сърце друг път.“ помисли си Иван и смачка ядно фаса в пепелника. Общо взето с това се изчерпваше информацията за Зъба. Последното, което научи бе, че последните години името му бе замесено в някакви разкрития за купуване на гласове в села около София, но около цялото разследване в крайна сметка не последвали никакви присъди. Иван въздъхна тежко и за пореден път се напсува наум, че се е забъркал с изпечен престъпник като този.
• • •
Всички тези събития преминаха за секунди през главата на Иван. Той дръпна за последно от цигарата си. Време бе да се отправя към работа – пореден (надяваше се не и последен) работен ден в куриерната фирма и пореден ден, в който трябваше да измисли нещо – каквото и да е, което да го измъкне от тази отвратителна ситуация. Държейки все още горящия фас с палеца и средния пръст, започна да го потупва с показалец отгоре, така, че огънчето да се отдели от цигарата и да падне долу. От известно време бе придобил този навик – и той самият не знаеше защо го прави. Май го бе видял от някой. На второто потупване огънчето падна на земята върху някакъв етикет от бира. Понечи да го стъпче по навик когато телефонът му звънна. В първия миг Иван си помисли, че Зарко му се обажда да го предупреди наистина за последен път, след което всичко би могло да привърши по доста нелицеприятен за него начин. Иван отново се сети за личния Апокалипсис в главата си, който гласеше за Зарко и с ускоряващ се пулс вдигна телефона. Беше жена му – обаждаше се да му напомни да купи памперси. Вълна на облекчение премина през него, от която почти му се подкосиха краката. Обеща, че ще вземе и побърза да приключи разговора. Наложи му се да се облегне на колата за малко. „Мисли, мисли, тъпак такъв!“ обади се някакъв глас в главата му, след което всичките му рационални мисли просто се изпариха. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна. След това се качи в колата и потегли към работното си място.
Работният му ден мина поносимо неприятно. Като изключи факта, че се скара с някакъв доста досаден и упорит колега заради някакъв тъп телбод, всичко бе като цяло наред. Не мислеше за проблема си със Зъба и също така се стараеше и да не мисли как не трябва да си мисли за това. Жена му вкара малко разнообразие през деня като му се обади на два пъти – първият път да му разкаже как тяхното малко съкровище вече само се изправя в седнало положение и вторият път да сподели впечатленията си от изказването на някакъв певец по телевизията, който се държал много надменно и колко възмутена останала тя от поведението му.
Естествено в 18:00 часа на тръгване към вкъщи имаше задръстване на Цариградско шосе. Днес задръстването бе по-мащабно от обикновено – колоната започваше от хотел Плиска и стигаше до Орлов мост. В един участък Иван дори не можеше да се придвижва повече напред и трябваше да спре колата. Запали цигара и свали стъклото на вратата. „И сега ще си поцикля едно хубаво тук.“ помисли си той и се опита да прецени колко време ще дреме на това място, взирайки се към началото на колоната на Орлов мост. Силно почукване по вратата на колата. Иван се сепна и видя в огледалото за задно виждане фигура на мъж, който се скри от полезрението му и в следващия миг се показа пред отворения прозорец. Кръвта му изстина – беше Г-н Сътрудник – той се подпря с лакти на прозореца. Усмихваше се, беше онази усмивка от предната им среща – Иван никога нямаше да я забрави. Г-н Сътрудник извърна глава настрани и шумно се изплю. След което се взря сериозно в Иван. Вече не се усмихваше.
– Пич, имаш точно една седмица да събереш парите за този месец. – след което се обърна назад и тръгна към колата зад тази на Иван и се качи в нея. Значи са карали зад него, следели са го. Кой знае и от кога. На Иван му призля. Сърцето му биеше все по-силно и студена лепкава пот изби по лицето му. „Дали знаят къде живея и къде ходя?“ - В следващия миг пареща болка проряза дясното му бедро. Иван извика от изненада и болка. Явно при шока от внезапното посещение на Г-н Сътрудник бе изтървал запалената цигара в скута си и сега тя бе прогорила панталона му съвсем близо до слабините. Иван започна бясно да потушава „огъня“, при което огънчето от цигарата се пръсна на няколко малки парченца, които от своя страна се заеха да правят нови дупки по панталона на Иван. Половин минута по-късно, няколко дупки от изгорено и един куп ругатни ситуацията бе овладяна. “Ако се бях напикал от страх това нямаше да се случи.“ помисли си Иван и се засмя горчиво на тази мисъл, след което хвърли трескав поглед в огледалото за задно виждане. Г-н Сътрудник беше зад волана на колата зад него. Имаше и още някакви хора. Иван предположи, че са същите, които участваха в побоя над него, но не можеше да бъде сигурен. Видя как единият от мъжете, който енергично махаше нещо с ръце, оживено да разказва нещо на спътниците си. Явно развръзката на разказът му тъкмо приключи защото всички в колата избухнаха в дебелашки и противен смях. Иван процеди някаква свръх ругатня по техен адрес и изпита моментно облекчение когато ги видя, че се опитват да направят маневра, за да се престроят в друга лента. Движението бе започнало леко да крета, което позволи на колата на Г-н Сътрудник за момент да се изравни с тази на Иван. По някаква причина Иван не се стърпя и хвърли бърз поглед към него. Знаеше, че онзи го гледа. В мигът, в който Иван срещна погледа на Г-н Сътрудник, онзи бързо направи онова движение с устни, имитиращо целувка и след това му намигна. Сърцето на Иван за пореден път се сви – този път въображението услужливо му предостави образът на запотения Г-н Сътрудник, който се бе надвесил зад гърчещия се отдолу Иван и с резки и отмерени движения проникваше... Иван тръсна рязко глава – започваше да полудява във време точно когато имаше най-много нужда от разсъдъка си. Трябваше да се стегне на мига. Забеляза как една кола отпред прави място на колата на Г-н Сътрудник и цялата банда бавно се изнесе настрани. Иван се опита да си отдъхне, но не му се получи. За щастие след минута колите започнаха лека-полека да се придвижват напред.
През нощта сънува кошмар. Рееше се из пространството или по-скоро в космоса. Космос, изтъкан от несигурност и съмнения. Съвсем сам, лутащ се безцелно и отчаяно. Всичко около него бе тъмно, черно и студено. Сънуваше студ и го усещаше. Усети как набира скорост и малкото светли точици, които трябваше да са звезди (или не?) преминават по-бързо край него. Забеляза как се движи право към една от тези светли точки. Колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма ставаше тя. Май беше някаква звезда? Или слънце? Скоростта се увеличи още повече и това отпред определено бе слънце, но дали бе слънцето, което огряваше Земята, Иван не можеше да прецени, а и общо взето не го интересуваше – усещаше, че иска просто да се разкара от него час по-скоро. Ала слънцето ставаше все по-голямо и все по-ярко. Вече можеше да различи нащърбената му повърхност, причинена от разни изригвания. Въпреки нарастващия ужас, стаената на сигурно в съзнанието му рационална част от разума му напомни, че нормално от такава близост отдавна да бе изгорял. За част от секундата Иван отчете факта, но това всъщност не го интерсуваше особено. Бе завладян от страха при сблъсъка с този обект, бил той горещ или студен, а и сякаш имаше още нещо... Скоростта се увеличаваше все повече, а Иван вече крещеше без глас. Напъваше се с всички сили да излее ужаса от гърлото си, но не успяваше да издаде никакъв звук. Това го ужаси още повече и усети как паниката неумолимо пролазва в нервната му система. Слънцето вече закриваше половината от полезрението му. Виждаха се колосални закривени стълбове от огън и плазма, които оформяха причудливи дъги, като някакви огнени червеи, които правеха плонж от едно място и се гмурваха в друго. Сблъсъкът беше неизбежен и Иван осъзна това през пелената от обзелия го страх. В този миг, секунди преди сблъсъка със слънцето, което не беше слънце, страхът му прерасна в гняв. В гняв към неизбежното, гняв към собствения си страх. И изкрещя и викът му се чу из целия космос, който не беше космос. В следващия миг слънцето буквално експлодира на милиарди части, които се пръснаха във всички посоки на пространството. Едно огнено парче полетя право към лицето му и тогава той се събуди. Ситна пот бе избила по челото му и се чувстваше напрегнат. Отдаде го на кошмара и на неестествената поза на тялото си. Жена му промърмори в просъница да спре да се върти в леглото, за да не събуди бебето. Иван се завлече към тоалетната, където се изпика и след като се върна в леглото заспа на мига. Спа дълбоко докато не му звънна алармата за ставане и на сутринта нямаше никакъв спомен от съня си.
ВТОРНИК
Въпреки всички гадости, които се изсипаха на главата му в последно време Иван не се отказа от Ритуала. Паркира на Мястото и запали цигара. Оставаха му 6 дена, през които или трябваше да събере необходимата сума или да се самоубие. Хрумна му, че би могъл да продаде колата, но силно се съмняваше, че щеше да успее да го направи за такъв кратък срок. А и не беше сигурен доколко Зарко би бил съгласен да получи 15-годишно Волво вместо 1000 лева. Можеше да се пробва, в крайна сметка това бе по-добре от нищо. Иван доизпуши цигарата и понечи да отдели огънчето от фаса когато погледът му се спря на нещо сякаш познато. На земята нещо блещукаше слабо. Иван се наведе и примига глуповато. Блещукащото нещо бе огънче от цигара. „Неее, невъзможно е това...“ помисли си той. „Просто няма как да се случи.“ Иван се засмя на собствената си глупост, но след миг изтръпна. Огънчето, което изтръска от цигарата си вчера бе попаднало по средата на етикет от бира, добре си спомняше това. Това огънче се намираше върху същия етикет от бира Старопрамен. Бе се получил обгорен кръг, в средата на който се мъдреше огънчето. Иван клекна и се взря внимателно. Огънчето потрепваше слабо на лекия ветрец и тлееше както всяко едно друго огънче от цигара би тлеело. В крайна сметка нищо необичайно нали? Иван хвана някаква клечка от земята и понечи да разрови огънчето когато телефонът му звънна. Странно, помисли си, сякаш и предният ден се случи нещо такова. Естествено, че беше жена му, която, надвиквайки неистов бебешки рев, ядосано искаше да му напомни този път да не забравя да купи бебешка храна и че ако на него не му пука за детето, то на нея й пука. Ясно – значи е съвсем във фаза предвид обстоятелствата и каквото и да кажеше нямаше да му помогне много. След 3-минутно съгласяване с тезите на жена си разговорът приключи. Иван погледна часовникът си и видя, че закъснява. Качи се в колата и потегли. Малко по-късно на един от светофарите отново се присети за огънчето. Разумът му усърдно търсеше логически причини за нещо подобно. В крайна сметка пристигайки на работа, докато паркираше реши, че колкото и да е малка вероятността, огънчето е било изтръскано от някой друг преди него и въпрос на абсурден шанс го е поставил точно на мястото на неговото огънче – върху етикета от бира Старопрамен. Нямаше какво друго да е. Можеше да е едно на милион, но едно на милион е по-възможно от невъзможното. С тази мисъл Иван приключи размишленията си по темата и започна работния си ден. Този работен ден се оказа доста натоварен, но и по-малко неприятен от предния, което за Иван беше добре – разсейваше го от основния му проблем. По-късно през деня докато дъвчеше някаква вафла, някакъв глас в главата му зададе въпрос основан на същата логика, с която реши по-рано казусът с огънчето: „Ако приемем, че това огънче наистина е изтръскано от някой друг преди теб и ако приемем, че е попаднало на абсолютно същото място, на което ти изтръска своето огънче предният ден, то не би ли трябвало вече да не гори, след като ти пристигна на Мястото?“ Иван затаи дъх за момент и не се сещаше за отговор на този въпрос. В следващия миг шефът му го извика в офиса да обсъдят някакви доставки и Иван забрави за казуса с огънчето. След като се прибра от работа и приспаха бебето с триста зора, Иван прекара известно време в интернет, за да влезе в час с цените на коли Волво на старо.
