Дробовете го изгаряха отвътре като тлеещи въглени, не дишаше, а хриптеше на пресекулки, но продължаваше да си проправя път през иглолистната гора с кански усилия на волята. Светлината на фенера му трескаво шареше по грапавите стволове и нападалия сняг в търсене на най-прекия път. Тичаше постоянно и от време на време спираше да си поеме дъх доколкото може и отново се втурваше, затъвайки в преспите под мълчаливия поглед на млечнобелия лунен отрязък над него.
Периодично поглеждаше към закрепения GPS на китката му. Оставаха около две мили до целта. Спря за миг, отпи от ледената вода в манерката и погълна последния от онези енергийни гелове, които ултрамаратонците взимат когато тичат на дълги разстояния, вдъхна от мразовития канадски въздух и продължи.
След около половин час фенерът му освети нещо, което го накара да спре. Подпрян на една ела пъшкаше непознат мъж, който притискаше единия си хълбок. През пръстите на ръкавиците му личаха засъхнали кървави струйки.
– Ей! – изохка той и се закашля – Само ти ли си? Къде е спасителният екип?
– Няма екип. Близо ли е самолетът? Напълно разбит ли е?
– Какво? Как така са пратили само теб?
Хвана изтощения мъж за яката и изкрещя в лицето му:
– Не съм дошъл за теб! Близо ли е самолетът?
Онзи го изгледа слисано и посочи немощно с ръка зад себе си.
– Ето, натам е. На 15-20 минути. Самолетът е на парчета. Само аз оцелях, но както виждаш – с изкривено от болка лице показа зеещата рана – Не съм в особено добро състояние. По едно време чух вълчи вой и реших, че нямам много шансове срещу тях в компанията на два трупа до мен. Но успях да стигна дотук. Можеш ли...
– Слушай! – прекъсна го – Нямам време – бръкна в раницата, извади термо одеяло и го наметна с него – Вземи и този сигнален пистолет. Ако дойдат вълци ще ги отблъсне. Поне до известно време.
– Не ме оставяй, луд ли си? – простена той.
– Съжалявам – надигна се и продължи тичешком през гората.
12 ЧАСА ПО-РАНО
Новината им бе подействала като глътка планински въздух насред пропитата със страх и отчаяние атмосфера, в която живееха през последната една година откакто им стовариха страшната диагноза. Беше се намерил донор за трансплантация. Седемнайсетгодишен младеж загинал при нелеп инцидент с мотоциклет в Колвил Лейк, но за щастие сърцето му останало непокътнато. И за още по-голямо щастие родителите му веднага се съгласили то да бъде използвано, за да се спаси друг живот.
Според докторите било цяло чудо, че шестнайсетгодишният Ноа е още жив предвид жизнените му показатели. Затова когато им съобщиха, че се е намерило подходящо сърце, баща му Лиам реагира моментално. Задейства всевъзможни връзки и контакти и доизстиска докрай семейните авоари. Успя да уреди незабавен полет от Колвил Лейк до Едмънтън, в чиято болница лежеше синът му.
– Хей, шампионе – Лиам се наведе над бледото изпито лице на Ноа и нежно отмести кичур от лицето му – Познай какво? Намери се сърце за теб. Пратихме самолет да го вземе и съвсем скоро ще кацне тук.
Младежът кимна уморено с лека усмивка.
– Захапѝ живота, момче! Дръж се, съвсем малко остана. А когато всичко това свърши ще те водя на финалите по хокей.
За жалост надеждата им не трая дълго. Самолетът паднал на път за Форт Симпсън и отчаянието отново ги покри с лепкава пелерина. Казаха им, че заради неподходящите метеорологични условия не могат да изпратят екип веднага. Лиам отказа да губи повече надежда и взе нещата в свои ръце. Хвана първия полет до Форт Симпсън където си набави екипировка и високопроходим джип. Разполагайки с локацията на катастрофата мигновено тръгна към мястото. Часове наред кара без почивка. Когато теренът не позволяваше повече да се преминава с автомобил, продължи пеша. Оставаха около двайсет мили.
~ ~ ~
С премигваща зелена точка GPS-ът оповестяваше, че дестинацията е достигната. Наоколо не се виждаше нищо, навярно останките от самолета бяха още малко по-напред. Напрегна взор и закрачи, но се спря. Недалеч се чуваше нещо. Ослуша се и продължи като стъпваше внимателно доколкото бе възможно и периодично се спираше, за да различи непонятния шум. Сякаш някой ровеше или влачеше някакъв товар.
След няколко метра замръзна на място. Фенерът му освети глутница вълци, които се бяха скупчили около нещо. Светлината ги накара вкупом да извият глави към него. Заръмжаха застрашително, някои от тях се размърдаха. Без да ги изпуска от поглед, Лиам свали раницата си. Зверовете се пораздалечиха един от друг, не спирайки да ръмжат с оголени кървави зъби. Напипа търсения предмет и бавно го извади.
Когато активира сигналния факел вълците групово отстъпиха няколко крачки, променяйки гърления си тембър. Нямаше време за губене, можеше да гори около минута. Трябваше да действа сега. Пое дълбоко въздух и закрещя с все сила. Вълците трепнаха и с нежелание отстъпиха още малко. Лиам тръгна към тях с нечовешки викове като размахваше искрящия факел, чиито червеникави искри се посипваха по вледенения сняг.
Това подейства и те се разбягаха в различни посоки. Не спря да си дере гърлото докато не го заболя и не изгуби вълците в тъмата. Знаеше, че ще бъдат някъде наблизо и че ще го наблюдават от безопасно разстояние, но засега беше спечелил тази битка. Приближи се да види какво ги беше привлякло първоначално.
На земята се валяха безформените остатъци от това, което някога е било човек. Това, което най-силно изпъкваше бяха оглозганите и оголени ребра, които стърчаха гротескно като зиналата паст на праисторическо същество. Гърлото на клетника липсваше и силно наядената и оръфана до неузнаваемост глава се бе килнала под неестествен ъгъл.
Факелът доизпращя последните си искри и угасна, оставяйки Лиам само със светлината на фенера. Той се огледа задъхано и най-сетне различи контурите на нещо различно от хилядите дървета в тази безкрайна гора. Недалеч лежаха останките от разбития самолет, които сега приличаха на огромна консервна кутия, грубо отворена и недодялано разкъсана от някой великан.
Със свито сърце запристъпва към нея и тогава нещо навлезе в изтерзаното му полезрение. Иззад смачканите метални отломки се появи вълк. Стоеше на място и не даваше признаци, че се страхува от човешкото присъствие.
Лиам го наблюдаваше като хипнотизиран. Това беше най-красивият вълк, който някога бе виждал. Беше почти изцяло бял и единствено в горната му част козината контрастираше с кафеникави отенъци. Стойката и извивката на гръбнака му само подчертаваха силата и грацията на това диво животно. Беше значително по-едър от събратята си, които Лиам бе прогонил. И тогава той видя.
Досами вълка се търкаляше очукан неголям контейнер, чийто капак зееше уродливо. Отстрани на него имаше издраскана лепенка с червен кръст, на която пишеше HUMAN ORGAN. А в устата на звяра беше сърцето, предназначено за сина му.
Лиам падна на колене. Сърцето изглеждаше все още цяло.
– Моля те! – прошепна той.
Вълкът сякаш се взря в човека пред него и тихо заръмжа. Бавно, като на забавен кадър сключи челюсти и смачка плячката си. От една от стърчащите вени на сърцето се процеди тънка струйка кръв, която обагри навятия сняг. С нея изтече и последната надежда на Лиам.
6 май 2022
Разказът е написан за темата "Петдесет градуса под нулата", жанр хорър за четенето на "Истории от някога" и го прочетох наживо в клуб Грамофон на 12 май 2022.
Снимка: https://wallpaperaccess.com