„Любопитството е страстта на съзнанието.”
Томас Хобс
Казвам се Кларънс Уудридж, родом от Балтимор. Работя като младши експерт в счетоводна къща „Уайтстоун Акаунтинг“. Обичам да наблюдавам хората и нещата, които правят. Когато вътрешното ми чувство ми даде знак, тайно следя някои от тях. Какво ли си мислят всички тези, които рано сутринта крачат по влажния калдъръм, смесвайки се с други като тях, за да отидат на работа? А какво ли си мислят на връщане? По-щастливи ли са или по-нещастни? Какво ли крият от другите? Колко невероятни са съкровените им тайни? Какви ли човешки същности се спотайват зад маската, която си слагат, за да се впишат в обществото? Това винаги живо ме е интересувало, защото всеки има своите тайни. Това, което разкривам в момента, е една от моите.
Мисля, че тази страст към личния живот на хората се прояви, когато бях на осем. Един ден, докато зяпах новите захарни изкушения през витрината на бакалията на стария Джоунс, забелязах по улицата да се задава мъж със странна походка, която веднага привлече вниманието ми. На пръв поглед доста хора не биха му обърнали внимание, но аз от малък имам способността да различавам разни подробности. Уж дребни наглед неща, които обаче имат своето значение. Този човек вървеше някак припряно и в същото време сякаш внимателно преценяваше всяка своя крачка. Държеше ръцете си притиснати към горната част на бедрата. Спомням си, че малко ми заприлича на жена, която придържа фустата си. Личеше си, че се старае да изглежда, че се придвижва нормално. Вече бях видял прекалено много необичайни неща в него и любопитството ми надделя над цветните близалки и бонбони в бакалията. Заех се да го следя тайно. След известно време мъжът достигна пределите на запустял парцел. Огледа се нервно няколко пъти и се насочи към дънера на голям орех. Нямаше как да ме види, понеже се спотайвах в гъстите храсти наоколо и оттам виждах добре. Непознатият се засуети малко, след което бързо се изниза с пъргава походка, която нямаше нищо общо с предишната. Търпеливо изчаках петнайсетина минути, за да се уверя, че вече си е заминал и се отправих към дънера. Бях сигурен, че беше скрил нещо. С много мъка преместих голям плосък камък и зарових в меката почва. Представете си какво беше удивлението ми, когато открих платнена торба, пълна със сребърни прибори. Нарамих я и възможно най-бързо се изнизах от там. Прибрах се благополучно вкъщи, нетърпелив да покажа находката си. За жалост, строгият ми баща – силно набожен човек, реши, че съм ги откраднал и без повече да пита, ме напердаши. След като видя, че колкото и да ме бие, аз не променях версията си – а аз казвах самата истина – се упокои. На следващия ден отиде в полицията и предаде плячката ми. Никога не ми се извини за ненужния бой, но за да се реваншира, ми купи най-голямата близалка от бакалията на стария Джоунс, след което ме заведе да гледаме надбягване с коне. Въпреки невръстната си възраст тогава, приех философски случилото се и стигнах до важен извод. Може да се извлече голяма полза, ако наблюдаваш и следиш правилния човек, в правилното време, по правилния начин. Оттогава често наблюдавам хората и понякога следя някои от тях, ако преценя, че крият нещо интересно. С годините станах търпелив и последователен в действията си и често съм бил свидетел на какви ли не странни случки, проследявайки различни хора.
Имало е случаи, в които благодарение на моята особеност да следя хората, се е стигало дори дотам да допринеса в полза на обществото. Така веднъж следях някакъв съмнителен тип, който впоследствие се оказа сериен изнасилвач. Съобщих за него в полицията, арестуваха го и онзи си призна всичко. При друг случай, в който продължително време наблюдавах и следях дребен и мургав мъж, след моите показания пред властите, се разбра, че всъщност е избягал затворник от Охайо, който се укриваше в Балтимор. Понякога съм правил и услуги на близки хора. Например, братовчедка ми Морелия имаше съмнения, че годеникът ѝ ѝ изневерява. Подозренията ѝ се потвърдиха след моята неусетна намеса и аз я предупредих да не се занимава повече с този нечестив мерзавец.
Когато настана време да избера какво да изучавам, с което занапред да си изкарвам хляба, много исках това да е психология. Млада наука, която тепърва навлизаше във висшите учебни заведения. Разбира се, властният ми баща беше твърдо против да се занимавам с „врели-некипели“ и настоя да запиша нещо сериозно, а именно счетоводство. Не успях да се преборя с него и изпълних волята му, като дадох дума пред себе си, че по-нататък ще намеря начин да се посветя на това, което наистина ме влече.
След като вече ви споделих за корена на моята тайна страст, ще ви отведа до случилото се с мен преди няколко дни. Съвсем умишлено не уточнявам времевата рамка, понеже някои спомени ми се губят от преживения шок. Беше след края на уморителен работен ден в кантората и разпусках над чаша абсент в любимото ми заведение в центъра на Балтимор. Традиционно наблюдавах през прозореца преминаващите по тротоара хора – вече не толкова припрени, както в началото на деня. Тази вечер нямах намерение да практикувам любимото си хоби – желаех единствено да отпивам блажено от питието си и да наблюдавам тълпата.
Ала един човек предизвика любопитството ми. Висок и слаб мъж с римски нос, облечен с черен балтон. Миг преди да влезе отсреща, в ателието за поправка на джобни часовници, се огледа и на двете страни, сякаш за част от секундата. Незабележимо за никого действие. Освен за мен. Веднага реших, че този мъж със сигурност таи нещо, което иска да остане скрито. Не знаех какво е и имаше само един начин да разбера. Знаех, че ако го оставя и не се занимая със случая, по-късно мисълта за това какъв ли е всъщност този човек и какви ги върши, нямаше да ми даде мира. Знаех го от личен опит.
От сборника "Играта продължава".
Разказът е написан за конкурс за разказ, вдъхновен от Едгар Алън По и е отличèн с публикация в сборника "ПО крилете на гарвана" през 2016 г.
Илюстрация: Кристина Стоянова