Мадрагар Дръзкия отвори очи и се изправи на лакти върху кожената си постеля. Бе малко преди изгрев и пред него се мержелееха тъмните очертания на Непристъпната планина. Почти бе достигнал целта си след седемгодишен преход, изпълнен с жестоки изпитания за духа и тялото. Приглушен грохот се разнесе откъм планинския масив и земята под него леко потрепери. С приближаването си към планината, Мадрагар все по-ясно усещаше периодичните земетресения, които съпътстваха мрачната ѝ слава. Той се загледа замислено в нея. С цялото си съществувание усещаше това, към което се бе стремил цял живот – драконовото злато, скрито в недрата на планината. Несметно златно съкровище, което обсебваше душата му все повече с всеки изминал ден, приближавайки се към него.
Старите предания за това съкровище датираха от преди почти три хиляди години. Тогава когато на Крайната земя са живеели и други раси освен хората. Когато битките за надмощие между тях са придобивали епични размери и са се водели с години. Когато велики владетели са управлявали огромни кралства и магията е била част от живота на тази земя. Легендата за драконовото злато се свързва с появата на Древните Люде, за които се разказва, че са дошли от небето. Те приличали досущ като хората от Крайната земя, но се различвали много по одеждите и оръжията си. Притежавали са знания и магия, които били непонятни дори за най-умелите магьосници тук. Установили се за постоянно по тези земи и се заселили сред плодородната растителност на планината Хезумай. Те били малко на брой и единни в стремежа си да заживеят сполучливо и мирно по тези нови за тях земи. С годините, местните хора от близките патриархати, установили връзка с новодошлите и веднага разбрали, че тези странни на вид хора са всъщност миролюбиви и склонни да помагат при нужда. Така с времето между тях се заформило трайно приятелство. Местните придобили от тях много непознати дотогава знания в областта на лечителството, архитектурата, строителството и златодобива. Мълвата за техните умения тръгнала надлъж и нашир по Крайната земя. Много народи възприели и прилагали тези необичайни знания и благодарение на тях благоденствали и животът им станал по-лек. В знак на благодарност и почит към тях, хората започнали да ги наричат Люде, което в миналото се е възприемало за възможно най-уважително обръщение към някого.
Така минал близо век. Людете се заселили и преустроили огромната пещера, която се намирала на върха на Хезумай. Там прекарвали зимата, която онези дни е траела три години. Говори се, че Людете не са допускали никого до тази пещера и местните вярвали, че там те творят своите магии. Тогава в Крайната земя дошъл драконът от Южните заливи. Той бил изключително бърз и силен морски дракон. В началото предимно крадял добитък от пасбищата на близките села, но с времето щетите, които причинявал бързо придобили колосални мащаби. Говори се, че при един от набезите си, драконът по случайност открил нейде човешко злато и това го променило завинаги. От нападение на малки села, драконът преминал към опустошение и опожаряване на малки градове. Де що зърнел злато, го отмъквал, сеейки смърт сред хората. Съпротивата им била прекалено слаба пред мощните и мълниеносни атаки на дракона. Тъй, той бил наричан от хората Златолюбивия, Похитителя, Небесния убиец, Огнената сянка и прочие. Мрачната му слава плъзнала из цялата Крайна земя. Всички живеели под угроза и се молили на всички божества, драконът да не стигне до тях. Ала алчността на Златолюбивия била по-силна от човешкия страх. Бавно и настъпателно, той се придвижвал все пó на север докато не достигнал планината Хезумай. Там се сблъскал с оръжията на Людете и преданията разказват, че това е било величествена битка. Те успели да ранят дракона, но уви, огнената стихия ги застигнала и людете били сломени. Драконът се заселил за постоянно в пещерата им, където започнал да трупа всичкото откраднато злато от хората. Овъглените земи и разрушените патриархати около Хезумай бързо се обезлюдили. Набезите на дракона започнали да стават по-редки и повечето от времето си, прекарвал със заграбеното богатство. Така минали няколко дълги зими, а златното съкровище в пещерата на Людете бавно се увеличавало. Хората започнали да го наричат драконовото злато и вярвали, че то е омагьосано. От време на време се намирал някой храбър воин, дошъл от далечни земи, за да си премери силите с дракона и да се добере до съкровището, ала никой не се завръщал жив от леговището му. Съдбата сложила край на всичко това, когато древен вулкан изригнал и изсипал върху тази част от Крайната земя много лава, огън и пепел. Малкото останало живо наоколо, което не успяло да се спаси овреме, било погубено и погребано под яростта на земята. Вулканът затулил небето и около половин век облаците от пепел не пропускали слънчев лъч да огрее. Животът напуснал тази част на земята и само Хезумай все още се издигал величествено насред всеобщата сивота. Оттогава, земните недра около Хезумай периодично се тресяли. Някои легенди разказват, че земните трусове ги причинява Златолюбивия, който ръмжи от ярост, че не може да се измъкне от планината, която го е затрупала заедно със златото му. След изригването на вулкана, с времето, хората започнали да наричат хората, дошли от небето – Древните Люде, а Хезумай – Непристъпната планина.
С вековете легендата за драконовото злато се позабравила и много хора я възприемали като мит или приказка. Ала наследниците на старите родове с няколкохилядолетна кръвна линия вярвали в нея и я предавали през поколенията. Така направил и Ан-Дагар – върховният патриарх на Ендогарския патриархат от далечните Северни степи. Деветте му сина от малки израстнали с тази легенда, но единствено петият син – Мадрагар бил запленен толкова силно, че отдал младостта си във физическа и духовна подготовка, за да може един ден да се отправи към Непристъпната планина и да намери драконовото съкровище. Мъжете от Северните степи били добри и неустрашими воини. Още от малък, Мадрагар се съревновавал без страх с по-големи противници от него и така придобил прякора Дръзкия. Израствайки като мъж, той преминал през множество битки, които калявали волята му, а копнежът за златото на дракона не го напускал. Когато баща му бил на смъртния си одър, му казал да отива там, накъдето го тегли сърцето. След като издъхнал, Мадрагар знаел, че времето за най-важната мисия в живота му е настъпило. Събрал най-доверените си воини и се сбогувал с близките си. Всички им пожелали божествата да бдят над тях. Единствено една стара врачка предупредила Мадрагар, че драконовото злато ще го погълне, но той само се усмихнал на това, защото една напираща с все по-голяма сила част от него, желаела точно това.
И тъй Мадрагар заедно с тринайсет смели воина, тръгнали на поход за драконовото злато. Пътят им бил осеян с множество препятствия и опасности. Наложило се да преминат през враждебната територия на пустинните диваци от Айлагор, които желаели скалпа на всеки дръзнал да навлезе в земите им. След това пътят ги отвел през блатистите местности на Ондалая, където местните земноводни човекоподобни гноми ги обсипали с отровните си стрели. Продължавайки на юг, стигнали до планинските масиви на Рот-Ан-Гундал, където се натъкнали на засада от каменни великани. Годините се нижели лека-полека, Мадрагар се приближавал бавно към целта си, а съставът, с който бе тръгнал в началото, намалявал все повече. Появили се първите бели коси и дълбоки бръчки. Наложило се да плават през Великия Изумруден океан, където нападенията на пирати и морски чудовища са нещо обичайно. Стъпвайки на земята отвъд океана е трябвало да пребродят през прокълнатите земи на живите мъртъвци, които имали навика да излизат изпод земята и да завличат клетниците със себе си, позволили си да преминат от там. След битката с кръвожадните глигани-мутанти, жестоката гръмотевична буря, която ги сварила на въжения мост в прохода Калахар и няколкоседмичния плен в лапите на бруталните човекоядци от Гриндозек, единствено Мадрагар успял да се измъкне жив от всички тези препятствия и да продължи към целта си.
Така седем години от началото на похода за драконовото злато и след всичката пролята кръв, Мадрагар стоеше сам пред Непристъпната планина. Осъзнаваше, че днес ще бъде денят, в който ще види с очите си блясъка на легендарното съкровище. Нов трус разтресе земята и той се отправи към края на приключението си. Пътят му към върха на планината, където бе пещерата на дракона, бе осеян с множество опасни пукнатини, пропасти и назъбени остри скали. Земните трусове съпътстваха Мадрагар постоянно, като за малко не го погубиха, докато минаваше по един тесен ръб, когато земята се разлюля и само бързият инстинкт и физическа сила го спасиха, след като в последния момент успя да се хване за ръба на скалата, увисвайки на триста разкрача височина. По-късно, неравният път го отведе до голяма отвесна пукнатина, от която навлезе в непрогледния мрак на стръмен тунел. Мадрагар запали факла и започна да си проправя път напред и нагоре. Изгубвайки представа за времето, се придвижваше бавно и сигурно през сумрачния път. По едно време, за негова изненада, земята и стените около него станаха равни и гладки. Той приближи факлата към една от стените, за да я разгледа. Това не бе скала, около която бе вървял, катерил и прескачал през последните няколко часа тук в планината, а някаква странна гладка повърхност, наподобяваща метал. На нея, през няколко разкрача, имаше изписани непознати нему странни символи. Тогава забеляза смътното сияние пред себе си. Закрачи напред с разтуптяно сърце. Гладките стени около него се замениха с причудливи стърчащи и закривени скални образувания. След още няколко крачки Мадрагар се озова в голяма и чудновата, бледо осветена пещера. По стените и тавана бяха прикрепени странни предмети, които не можеше да определи, но сърцето и душата му подсказваха, че това е пещерата на Древните Люде, където драконът е складирал заграбеното от хората злато. Златото, което хората едно време са добивали благодарение на познанията на Людете. Когато Мадрагар се обърна назад към тунела, от който бе дошъл, факлата му освети зиналата паст на дракона. Страховити зъби стърчаха, погубили мнозина човешки животи в миналото. Разтворените драконови челюсти, сега застинали завинаги, бяха почти два човешки боя високи. Мадрагар бе влязъл в пещерата, излизайки от смъртоносната уста на дракона. В този миг пореден трус разтресе земята. Отломки и каменни късове се посипаха и Мадрагар успя да скочи встрани, миг преди драконовата паст да сключи челюсти със страховит трясък за последен път. Огромни канари се срутиха и погребаха под себе си хилядолетните останки от Златолюбивия. Единственият път бе затрупан завинаги. Мадрагар се изправи и се запъти към бледото сияние отпред. Крачеше по гладка метална повърхност, която изобразяваше неразбираеми за него символи и знаци. Стигна до друго, много по-обширно пространство. На високия таван, се виждаше неголям процеп, през който дневната светлина падаше отвесно върху златното съкровище в средата на пещерата. Златни монети, накити, огърлици, скъпоценни камъни и кралски корони бяха само част от легендарното богатство, попило кръвта на хиляди. Мадрагар стоеше пред многовековната мечта на милиони души, която сега се бе превърнала в негов последен пристан. Той бе достигнал дългогодишния си блян и съдбата отдаде заслужения завършек, на изпълнения му с приключения живот. Мадрагар Дръзкия се пресегна и взе в ръцете си масивна златна корона, украсена с древни руни и огромен червен диамант по средата. Сложи я на главата си, легна върху съкровището и покри тялото си със скъпоценности. Отпусна се в обятията на драконовото злато и зачака края си.
(5.02.2015 - 15.02.15)
____________________________________
Това е първият ми фентъзи разказ. Участвах в литературната инициатива Истории от някога по зададена тема "Драконово злато". Заедно с още 12 автора бях избран да го прочета наживо в клуб Mood в София на 24 февруари 2015 г.
