В началото се зарадва на карантината. Не му пукаше особено за ограниченията, които наложиха, тъй като и без това не излизаше кой знае колко често. Приветства новите обстоятелства и в извънредните мерки, наложени поради разпространението на корона вирус COVID-190 видя чудесна възможност да си почине от хората за известен период. Да презареди един вид и да използва времето да свърши нещо полезно за себе си.
Напоследък доста се дразнеше на някои индивиди от работата. Например на оня рус хипар на бюрото отдясно, който нон-стоп слушаше някаква изтрещяла музика на огромните си тъпи слушалки му идеше да му ги навре отзад. Всеки ден наглото копеленце си пускаше някакви невъобразими какофонии от онова модерното техно и от тумбестите полусфери за двеста лева, в които беше напъхал ушите си се чуваха безспирни звуци от ада, примесени с вибрации от баса. Направо го побъркваше.
А онзи льольо отляво постоянно си пукаше пръстите. Тоя всеки път старателно и методично изпълняваше процеса по един и същ начин. Започваше ги един по един като ги извиваше на всички страни, после обработваше палците по два начина и за финал сплиташе пръсти с дланите навън и ги изпукваше всичките наведнъж. Това упражнение продължаваше около минута и се повтаряше на всеки 30-40 минути. Влудяваше го.
А онази червенокоса пача от счетоводството просто му лазеше по нервичките с малоумния си смях. Терасата, на която колегите излизаха да пушат се намираше два етажа точно под неговия прозорец. Тая все бъбреше и то така възбудено сякаш е нещо наистина значимо, а всъщност плямпаше само разни глупости от ежедневието си, които вълнуваха само нея. Постоянно беше с други колежки, които ѝ пригласяха като мисирки. Когато разказваха някаква смешка тая прихваше пискливо и всеки път, абсолютно всеки шибан път завършваше смеха си с едно протяжно „Йууу!“
„Ха-ха-ха! Йууу!“
„Ха-ха-ха-ха-ха! Йууу!“
Просто го изкарваше извън кожата.
В градския транспорт някак изтърпяваше шумните дразнители, но в последно време доста се изнервяше през осемчасовия си работен ден в офиса. Затова когато на поредния брифинг по телевизията генералът съобщи за задължителната самоизолация той я прие като спасение.
Работата му позволяваше да работи от вкъщи. Дадоха му малък лаптоп, монитор, мишка и клавиатура и той с радост прегърна новите условия на живот. Всички тези неприятности щяха да изчезнат и щеше да си изкара супер.
Живееше сам в двустайния си апартамент в център-периферията на София. По едно време го споделяше с едно момиче, но връзката им не изтрая дълго. Долавяше в нея някакви звуци докато се хранеше – често се чуваше едно тихичко изщракване на челюстта ѝ при дъвчене. Когато се опита да ѝ каже за това тя му се разкрещя, взе си нещата и се измете от там.
Първата седмица беше идеално – без досадни пътувания в метро и автобус до работа и обратно, без противните колеги около него – просто рай.
Е, намираха се разни субекти, които бяха част от пейзажа и се явяваха пречка домашната крепост да се превърне в дзен обител. Жилището му се намираше на шестия етаж в блок точно на ъгъла на булевард, който водеше до центъра и улица, която свързваше два квартала. От другата страна имаше денонощно магазинче където се продаваше предимно алкохол, цигари и сладки работи, а пред него имаше скромна стоянка за таксита. Беше често посещавана локация. Хората я знаеха и постоянно имаше движение от коли и подпийнали весели групички от младежи, които се поспираха да презаредят с бира и често се застояваха и си говореха шумно.
Това от край време беше така и той се опитваше да го приеме като даденост, но всеки път безкрайно се изнервяше на тези пияни пропадняци, които смущаваха спокойствието му. Както и на всички тия мизерници, които умишлено форсираха двигателите на колите си или въртяха гуми по никое време. На всичкото отгоре разлайваха всички кучета в района, а имаше едно, което като почнеше да джафка оскверняваше слуха му поне три часа. Не можеше да се абстрахира и направо обезумяваше.
През втората седмица досадницата от горния етаж рязко активизира телефонните си разговори. Или май бяха видео разговори, все тая. Говореше средно по час и половина обикновено на висок глас и често се смееше с един специфичен груб маниер. Понякога влизаше да приказва в банята, от което неговата собствена кънтеше и буквално различаваше думите. В такива моменти си представяше най-извратените методи за инквизиция, които познаваше.
Вече беше пролет и когато оставяше прозореца отворен отвън навлизаше същинска плеяда от шумове. Дали ще е някой стар дизелов таралясник, който преминаваше с грохот, или някоя от онези врещящи пистарки, които продължаваха да ехтят дълго, след като са отминали, или пък ония пискливи пърдящи скутерчета, които карат ушните ти миди да завибрират болезнено, всички те бяха бич Божи за него и искрено се надяваше да ги забранят със закон.
При хубаво време на алеята пред блока редовно се събираха местните пройдохи, които бяха добри единствено в това да лочат бира след бира и гръмогласно да се хилят като магарета на просташките си майтапи. Появяваха се и майки с малки деца и беше само въпрос на време кога някое ще се разреве за нещо. Всеки ден, около два – два и нещо следобед се появяваше една бъбрива госпожа от съседния блок, която разхождаше кучето си порода ко̀ли. Не се знаеше по какъв невъобразим начин са се комбинирали молекулите в това животно, но то буквално не преставаше да лае. Вървеше и лаеше, дори да се застоеше на място млъкваше за малко и все нещо го подсещаше, че просто трябва да лае. Не дай си Боже стопанката му да се натъкне на някой познат – а тя познаваше всички в квартала – тогава това изчадийце се превъзбуждаше още повече и лаеше двойно по-силно. А госпожата въобще не се впечатляваше от това. Само от време на време му казваше едно миловидно „Е-е-е, стига вече, де!“, от което то още повече се разлайваше, а тя си продължаваше разговора все едно нямаше нищо. Чудо на чудесата!
Третата седмица беше съпътствана от досегашните дразнения плюс някои нови. Съседът от долния етаж започна ремонт. Основен. Първите два дена мургави хамали сновяха нагоре-надолу по етажите, изнасяха покъщнината и я товареха в камион, който направи няколко курса, за да извози всичко, а след това започна къртенето. Къртачи, дрелки и бормашини огласяха вътрешноблоковото пространство от девет сутринта. Точно в два следобед преустановяваха работа и точно в четири я възобновяваха. Случи се така, че точно през тези дни трябваше да проведе няколко важни разговора по скайп. Доста усилия положи, за да разбере какво му казваше шефът със своя южноамерикански английски на фона на целия този шум. Тогава прати най-върлите клетви, за които се сети към всички майстори и хамали, които най-невъзмутимо пробиваха, режеха, чукаха, стържеха, разбиваха, ринеха и периодично попържваха заради спорта.
От понеделник до неделя, четвъртата седмица изобилстваше от всевъзможни комбинации от разнородни шумове. Първият ден приказливата трътка от горния етаж започна да кряка от осем и половина сутринта и така над два часа. Малко преди да приключи някой започна да реже нещо с флекс от съседния вход. После долу на алеята пред блока се събраха обичайните стопани на кучета. По едно време дойде оная с колито, а то не млъкваше и настана една...
Светлата половина на деня мина под съпровода на лай, тук-таме нечий детски рев, спорадични слухови извращения като форсиране на двигател, рева на мощен мотор, пърпоренето на гадните скутерчета, ремонтът от долния етаж, който ту напомняше за себе си, ту замлъкваше за малко и периодичните включвания на селянката отгоре.
Когато се стъмни градът привидно утихна, но заради локацията си и наличието на денонощен магазин за алкохол и цигари районът беше непрестанно посещаван от всевъзможни любители на чашката. Повечето просто минаваха транзит, но все пак държаха да се разбере, че са идвали. Други се позадържаха встрани от изкараните навън фризери пред магазинчето и боботеха нещо на висок глас, току се закикотваха, оригваха или спореха докато пиеха. Когато най-сетне си тръгнаха дойдоха едни други веселяци, които влязоха в паркинга с кола и се срещнаха с някакви свои познати, които дойдоха с друга кола. Двете компании наизлязоха, изпушиха два джойнта и започна типичната тийнейджърска лигавня – кискане, простотии и прочие. Малко след това на отсрещната улица бавно мина патрулка с включени светлини, което подейства мотивиращо на напушените младежи да се изнесат бързо и тихо.
През останалите дни от седмицата такива събития протичаха в разбъркан ред и с различно времетраене и интензитет, но в общи линии минаваха по сходен начин.
Така започна и свърши и следващата седмица.
И следващата.
Както и тази след нея.
Извънредните мерки на оперативния щаб с борба в корона вируса се променяха динамично, но положението оставаше. Не беше ясно кога точно ще отпаднат, както и дали ще е скоро. Животът продължаваше под някаква форма и хората започнаха да се нагаждат към него кой както може.
Но неговият проблем беше, че не можеше. Искаше да може, опитваше се и все не му се получаваше. Знаеше, че трябва да си промени нагласата към света, за да не вземе да се побърка нещо, но не можеше да привикне към тези дразнители и това е. Ако можеше би избягал някъде на село или на по-тихо място, но не можеше. Просто нямаше къде другаде да отиде, нито пък на този етап да си позволи да се премести.
Една сряда се опитваше да вникне в съдържанието на един трудно разбираем файл, докато съседката от горния етаж не спря да снове из апартамента си. Явно подметките на чехлите, пантофите или каквото там бе обула бяха доста твърди защото тропаше като кон. Едновременно успяваше и да провлачва краката при всяка крачка, което допълнително го вбесяваше. В същото време пинчерът на съседа отляво, който съвсем отскоро заживя при него скимтеше и джафкаше като побъркан в отсъствието на стопанина си. От апартамента вдясно където се беше нанесло младо семейство кънтеше скандал и жената впоследствие се разрева, докато съпругът ѝ продължаваше да я овиква. А долу на пейките се бяха кяцнали традиционните пиянки-безделници от съседните входове, които грачеха и врякаха.
Това трябваше да спре!
Всичко това трябваше да спре!
Трябваше да...
Звънецът на вратата го изтръгна от мислите му, но съвсем за малко и те бързо се завърнаха с нови сили.
Какво беше това, някакъв заговор ли?
И в дома му ли вече искат да нахлуят?
Приближи се тихо до вратата и надникна през шпионката. Виждаше се само някакъв размазан силует, нищо повече. От край време се канеше да я почисти и все забравяше.
Пое дълбоко въздух няколко пъти, напрегна мускули, стисна зъби и завъртя два пъти ключа. Отвори вратата, готов за нещо лошо.
Пред него стоеше слабоват младеж с набола брада и разрошен перчем. Погледът му изглеждаше приветлив, но в този момент в разширените му слисани очи се четеше плахост. Беше го виждал и преди. Един от новите наематели на гарсониерата в дъното на коридора.
– Хей, аз ъ-ъ... – започна неуверено той – Извинявам се, ако прекъсвам нещо.
– А, не... – премигна другият – Здрасти. Какво става?
– Привет! – сякаш си поотдъхна младежът – Чудех се дали случайно не Ви се намира тирбушон? Цял ден чета за един изпит и мисля, че е време да поразпусна малко. И чак сега видях, че няма с какво да отворя виното.
– А... – премигна отново – чакай малко.
Влезе вътре и се засуети за кратко. Показа се отново с тирбушон в ръка.
– Ето – подаде го – Задръж го, имам още един.
– О, наистина ли? Неудобно ми е...
– Да, да, няма проблем.
– Много благодаря. Имам да черпя. Може би след карантината...
– Да, да, ще видим.
Пожелаха си всичко хубаво и младежът благодари още веднъж.
На път към хола погледът му се спря на огледалото в антрето. Знаеше, че беше позанемарил външния си вид, но не очакваше, че изглежда чак по такъв начин.
Косицата му бе пораснала и в съчетание с оплешивяващото теме му придаваше чичковски вид, макар че още бе в средата на трийсетте. Две пъпки бяха избуяли – една отстрани на челото и една между ноздрите и рехавия мустак. Едноседмичната брада покриваше неравномерно лицето му, чийто главен герой бяха двете кървясали очи, които светеха налудничаво. Нищо чудно, че момчето го гледаше така стреснато.
Мина през тоалетната, пусна една вода и си наплиска лицето криво-ляво. Върна се в домашния си офис, като се стараеше да игнорира дразненията, които продължаваха да обливат слуха му от всички посоки.
Те продължиха до малките часове на деня.
И през следващия.
Както и този след него.
~ ~ ~
Три дена по-късно във вечерната емисия на BeeTV водещият Исмет Каваев със загрижен тон съобщи следната новина:
– Трийсет и шест годишен мъж от София е задържан от полицията, след като нападнал съседите в блока, в който живее. Повече за инцидента от Нели Башева.
Кадърът се смени със съчувственото изражение на Нели, което прозираше през бялата маска на лицето ѝ. Беше застанала на алеята пред жилищен блок, а около нея се мяркаше малка група хора.
– Благодаря, Исмет – започна тя – Днес около десет и половина сутринта един от живущите в блока зад мен – Кирил Брезов е прибягнал до физическа саморазправа с неколцина от своите съседи. Мотивите му засега са неизяснени. Пострадали са няколко души, на които им е оказана медицинска помощ. Тук при мен са някои от свидетелите – тя насочи микрофона към един млад мъж с брада катинарче и тънки мустачки, който придържаше към лицето си плик с лед – Разкажете какво се случи.
– Ами, какво, какво... Както си лафим сладко-сладко с жена ми и на вратата се чука. Ама не че се чука, ами направо се думка с все сила. Отварям да видя и тоя Киро ли е, какъв е, нахлува вкъщи и почва да ми вика да млъкна. Аз да млъкна?! Беше като обезумял. Удари ме, сбихме се... Подхлъзнах се на един вестник, инак тъй щях да го подредя!
– Искам аз да кажа – думата взе един хилав господин на средна възраст – Днеска бях до магазина, понеже съм доброволец и пазарувам на няколко възрастни хора... Прибирам се и гледам входната ми врата разбита... Кучето ми избягало... Казаха ми, че тоя изверг гонил кучето ми...
– Точно тъй, точно тъй! – намеси се една възрастна госпожа с червена коса – Видях го с очите си. Тъкмо си мия аз стълбищата и чувам някакво думкане, някакво тряскане от горния етаж. Много се уплаших. Ама отвинтих парцала от дръжката и страх – не страх тръгнах да се качвам нагоре. И по едно време Джеки – тъй се казва кучето – профучава през краката ми и докато се усетя гледам го тоя психопат. Блъсна ме, щях да падна, а той гонеше кучето. Какъв изрод трябва да си да гониш толкова малка и сладка душичка?!
– Това е много неприятен случай – кимаше репортерката – Вие също сте имали съприкосновение с въпросния господин. Бихте ли разказали?
Камерата и микрофона се обърнаха към няколко подпийнали младежи с помътнели очи, които се опитваха да изглеждат адекватно.
– Бих разказал, да – подхвана един от тях – върлинест жилав тип с издадена долна устна и прическа тип каска – Както си стоим тука и си почиваме на пейката тоя педе... тоя човек се затича към нас и ни скочи на бой. Мен успя да ме удари ето тук и ето тук... Успях да го отблъсна, но...
– Какво сме му направили? – възмути се един нисък младеж с гола глава и къса брада, на чиято уста червенееше сцепена устна – Говорим си с моите приятели и тоя ни налита. В каква държава живеем?
– Искахме да го хванем и да го предадем на полицията – задудна друг младеж с тъмни очила и бирено коремче – но изведнъж тръгна да бяга. Гонихме го до ей там... Но изведнъж извади нож и тръгна срещу нас. Ние се оттеглихме назад, а той започна да реже гумите на колите на паркинга. Дойдоха някои от собствениците, тогава пристигнаха полицаите и го заловиха.
– Ужасно – клатеше глава Нели – А какъв човек е той? Създавал ли е проблеми преди?
– Не – отвърна червенокосата госпожа – Той винаги е един такъв тих, мълчалив, никакъв го няма. Обажда се колкото да поздрави някой и толкоз. Те тия мълчаливите са най-опасни – обобщи компетентно тя – Хич и не знаеш какво им се върти в главата. Никога не съм го харесвала тоз.
– Разбрахме, че ваша съседка е приета в болница...
– О, да. Руми от седмия етаж. Тоя първо при нея отишъл. Позвънил на звънеца съвсем културно и като отворила тогава я нападнал. После...
Младежът с прическа каска, който беше застанал до госпожата и влизаше в кадър забърбори на приятелите си.
– Абе, разбрахте ли? Тоя всъщност ѝ взел телефона от ръцете и ѝ го наврял в...
– Много ви благодаря – Нели побърза да отдръпне микрофона – Това е засега, уважаеми зрители – тя ловко пристъпи встрани, принуждавайки оператора да я последва – Ще ви държим в течение за случая. Обратно към теб, Исмет.
~ ~ ~
Пет години по-късно младежът, който беше поискал тирбушон успешно представи и защити доцентура с научния си труд „Карантинен бихевиоризъм“. В него беше включен пример със случая на Кирил Брезов.
(08.05.2020)
